Паулу Коелю - Демонът и сеньорита Прим

Никой обаче не каза „не“.

— В селото има 108 жени и 173 мъже — продължи свещеникът. — Всеки от жителите има поне по едно оръжие, понеже традицията задължава всички да се научат да ловуват. И тъй, утре сутринта ще оставите тези оръжия, заредени с по един патрон, в сакристията на църквата. Ще помоля кмета, който има няколко пушки вкъщи, да донесе една и за мен.

— Никога не сме давали оръжията си на други хора — извика един от ловните водачи. — Те са свещени, капризни, лична собственост. Не може други да си служат с тях.

— Оставете ме да довърша. Ще обясня как действа стрелковият взвод: седем войници биват свикани, за да стрелят в осъдения на смърт. На войниците се раздават седем пушки — шест от тях са заредени с истински патрони, само в едната има халосен патрон. Барутът избухва по един и същи начин, шумът е еднакъв, но вътре няма олово, което да бъде изстреляно в посока към жертвата. Никой от войниците не знае в коя пушка се намира халосният патрон. Така всеки се надява, че е в неговата и че не той, а другарите му са отговорни за смъртта на мъжа или жената, които те не познават, но стрелят в тях, защото такъв е войнският им дълг.

— Всеки смята себе си за невинен — каза земевладелецът, който до този момент бе мълчал.

— Точно така. Утре аз ще направя същото: ще извадя оловото от 87 куршума, а останалите пушки ще оставя с истински патрони. Всички оръжия ще изгърмят едновременно, но никой няма да знае в кои от тях има куршуми; по този начин всеки от вас може да се смята за невинен.

Колкото и изморени да бяха мъжете, идеята на свещеника бе последвана от въздишка на облекчение. Някаква различна енергия обзе събралите се на площада, като че ли изведнъж цялата тази история бе изгубила трагичния си характер и се бе превърнала в търсене на скрито съкровище. Всеки от мъжете беше убеден, че оръжието му ще бъде заредено с халосен патрон и че той няма да е виновен, а само солидарен с другарите си, които искат да променят живота си, а също и селото. Сега всички бяха много оживени; Вискос бе станал място, където най-сетне щеше да се случи нещо различно, нещо важно.

— Единственото оръжие, което със сигурност ще бъде заредено, ще бъде моето, защото аз не мога да избирам за самия себе си. Както няма да взема и моята част от златото; върша всичко това по други причини.

Кметът отново започна да не харесва начина, по който говореше свещеникът. Правеше всичко нарочно, за да разберат жителите на Вискос, че е смел човек, роден водач, великодушен и способен на всякаква саможертва. Ако жена му бе чула това, щеше да каже, че свещеникът се готви да се кандидатира за следващите избори.

„Изчакай да дойде понеделник!“ — каза си той. Щеше да издаде указ, с който да увеличи толкова много данъка на църквата, че свещеникът да не може да остане повече тук. В крайна сметка той единствен не искаше да забогатее.

— А жертвата? — попита ковачът.

— Ще дойде — каза свещеникът. — Аз ще се заема с това. Но ми трябват още трима души.

И тъй като никой не изяви желание, свещеникът избра трима силни мъже. Единият от тях понечи да възрази, но приятелите му така го изгледаха, че той бързо се отказа от намерението си.

— Къде ще направим жертвоприношението? — попита земевладелецът, обръщайки се директно към свещеника. Кметът бе започнал доста бързо да губи авторитета си, трябваше незабавно да си го възвърне.

— Аз съм този, който ще реши — каза той, като изгледа гневно земевладелеца. — Не искам земята на Вискос да бъде изцапана с кръв. Жертвоприношението ще стане утре, в същия час, до келтския монолит. Донесете си фенери, лампи, факли, за да видят всички накъде точно да насочат пушките си и да не стрелят в погрешна посока.

Свещеникът слезе от стола — събранието бе свършило. Жените на Вискос отново чуха стъпки по асфалта. Мъжете се прибраха по къщите си, някои пийнаха по нещо, други се загледаха през прозореца, а трети направо си легнаха, понеже бяха много изморени. Кметът срещна жена си, която му разказа какво е чула в дома на Берта и колко се е изплашила. Впрочем, след като двете с хотелиерката бяха анализирали дума по дума казаното от старицата, бяха стигнали до извода, че тя нищо не знае — единствено чувството им за вина ги караше да мислят обратното.

— И да виждаме призраци там, където не съществуват, като например белязания вълк — добави тя.

Свещеникът се върна в църквата и прекара цялата нощ в молитви.

Шантал приготви сутрешното си кафе и извади хляба, купен предишния ден, тъй като в неделя пикапът не идваше. Погледна през прозореца и видя, че жителите на Вискос излизат от къщите си с ловни оръжия. Приготви се да умре, понеже имаше вероятност да са избрали именно нея; никой обаче не почука на вратата й — точно обратното, продължаваха пътя си, влизаха в сакристията на църквата и излизаха оттам с празни ръце.