Паулу Коелю - Демонът и сеньорита Прим

Събранието на площада още не бе свършило, когато тя заспа. Бе сигурна, че сеньорита Прим ще разбере посланието, макар и да няма дарбата да разговаря с духове.

— В църквата, която е свято място, ви говорих за необходимостта от саможертва — каза свещеникът. — Тук, на това светско място, искам от вас да приемете мъченичеството.

Малкият, слабо осветен площад — имаше само една улична лампа, въпреки че кметът бе обещал да сложи още по време на кампанията си — бе пълен с хора. Селяните и пастирите, на които бе започнало да им се доспива, защото бяха свикнали да си лягат и да стават със слънцето, пазеха тишина, респектирани и изплашени. Свещеникът бе поставил един стол до кръста и се бе покачил на него, така че всички да могат да го виждат.

— От векове църквата е обвинявана, че води несправедлива борба, но всъщност единственото, което правим, е да надживяваме заплахите.

— Не сме дошли тук да слушаме за църквата, отче! -извика някой. — Искаме да разберем какво ще стане с Вискос.

— Не е нужно да ви обяснявам, че има опасност Вискос да изчезне от географската карта заедно с вас, вашите земи и стада. Не съм дошъл тук да ви говоря за църквата, но трябва да ви кажа нещо: само чрез саможертва и покаяние ще можем да постигнем спасение. И преди да ме прекъснете, искам да уточня, че имам предвид саможертвата на един човек, покаянието на всички и спасението на селото.

— Всичко това може да е лъжа — извика някой.

— Утре чужденецът ще ни покаже златото — каза кметът, доволен, че може да даде информация, за която дори свещеникът не знаеше. — Сеньорита Прим не иска отговорността да падне само върху нея и хотелиерката го убеди да донесе кюлчетата тук. Ще действаме само срещу тази гаранция.

Кметът взе думата и започна да говори за подобренията в селото, реформите, детския парк, намаляването на данъците и разпределението на богатството, което предстои да бъде придобито.

— По равно — каза някой.

Бе настъпил моментът той да поеме ангажимент, нещо, което ненавиждаше; но всички очи се бяха впили в него и като че ли се бяха пробудили от дрямката.

— По равно — потвърди свещеникът, преди кметът да реагира. Нямаха избор: всички трябва да поемат еднаква отговорност и да получат еднакво възнаграждение, в противен случай в близко време някой ще издаде престъплението — поради завист или за отмъщение. Свещеникът добре познаваше съдържанието на тези две думи.

— Кой ще умре?

Кметът обясни колко справедливо изборът е паднал върху Берта; тя страда много поради загубата на мъжа си, стара е, няма приятели, има вид на луда с нейния навик да седи от сутрин до вечер пред къщата си и с нищо не допринася за благоденствието на селото. Вместо да вложи парите си в земи или овце, тя получава лихва от някаква банка далеч оттук; единствените облагодетелствани от това са търговците, които подобно на хлебаря с пикала идват в селото веднъж седмично, за да продават стоките си.

Никой от множеството не издигна глас срещу този избор. Кметът бе доволен, тъй като се бе наложил благодарение на авторитета си; свещеникът обаче знаеше, че това би могло да е както добър, така и лош знак, защото невинаги мълчанието означава „да“ — обикновено то показва единствено невъзможността на хората да реагират начаса. Впрочем ако някой не е съгласен, скоро ще започне да се терзае, че е приел нещо, което не желае, а това би могло да има сериозни последици.

— Необходимо ми е всички да са съгласни — каза свещеникът. -Необходимо ми е на висок глас да обявите дали приемате, или не, за да чуе Господ и да знае, че има храбри мъже в Своята армия. Дори и да не вярвате в Бог, пак ви моля да заявите високо съгласието или несъгласието си, за да узнаят останалите какво мисли всеки един.

На кмета не му хареса начинът, по който свещеникът се бе изразил: бе казал „необходимо ми е“, а по-точно би било да каже „на нас ни е необходимо“ или „на кмета му е необходимо“. Когато приключат с този въпрос, ще намери начин да си възвърне авторитета. А сега като добър политик ще остави свещеникът да действа и да изложи плана си.

— Искам да се съгласите!

Ковачът пръв каза „да“. За да покаже колко е смел, кметът също се съгласи на висок глас. Постепенно всеки от присъстващите мъже каза, че е съгласен — и така, докато накрая всички поеха ангажимента. Някои се бяха съгласили, защото искаха събранието да свърши по-бързо и да се приберат вкъщи; други мислеха за златото и за това как най-бързо да напуснат селото с новопридобитото богатство; трети крояха планове да изпратят пари на децата си, за да не се срамуват от приятелите си в големия град; на практика нито един от хората тук не вярваше, че Вискос би могъл да си възвърне изгубената слава, и единственото, към което се стремяха, бе богатството, което винаги са заслужавали, но никога не са имали.