Паулу Коелю - Демонът и сеньорита Прим

Злото трябваше да се прояви, за да може най-накрая доброто да трогне сърцата на тези хора. За пръв път, откакто бе стъпил в тази енория, бе видял църквата си препълнена. За пръв път големците на селото бяха дошли в сакристията.

„Злото трябва да се прояви, за да осъзнаят хората цената на доброто.“ Подобно на предателя от Библията, който скоро след като извършил постъпката, разбрал какво е направил, същото ще стане и с тези хора тук; така дълбоко ще се разкаят, че единственото им убежище ще е църквата, а жителите на Вискос — след толкова много години — ще станат вярващи.

На него се бе паднала ролята да бъде оръдие на злото; това бе най-истинският жест на смирение, който би могъл да поднесе на Господ.

Кметът дойде, както се бяха уговорили.

— Искам да знам какво трябва да направя, отче.

— Остави на мен да ръководя събранието — бе отговорът.

Кметът се поколеба; все пак той бе най-висшата власт във Вискос и не би искал някакъв чуждоземец да засяга публично една толкова важна тема. Въпреки че свещеникът живееше тук повече от двайсет години, не се бе родил на това място, не знаеше всичките легенди, във вените му не течеше кръвта на Ахав.

— Мисля, че когато става дума за толкова сериозни въпроси, аз самият трябва да говоря с хората — каза той.

— Съгласен съм. Така е по-добре, защото нещата могат да вземат лош обрат, а не бих искал църквата да се забърква в това. Ще ти разкажа моя план, а ти ще го направиш достояние на хората.

— Всъщност след като планът е твой, смятам, че ще е по-справедливо и по-честно ти да го споделиш с останалите.

„Пак този страх! — помисли си свещеникът. — За да се наложиш над някого, направи така, че да се страхува!“

Двете жени пристигнаха у Берта малко преди девет и я завариха да плете в малката всекидневна.

— Тази вечер селото е по-различно — каза старицата. — Чух много хора да минават, чух много стъпки: барът е малък, за да ги побере всичките.

— Това са мъжете — отвърна хотелиерката. — Отиват на площада, за да решат какво да правим с чужденеца.

— Разбирам. Мисля, че няма какво толкова да се обсъжда: или трябва да приемете предложението му, или да го оставите да си тръгне след два дни.

— Никога не сме възнамерявали да приемем предложението му — рече възмутено жената на кмета.

— Защо? Казаха ми, че днес свещеникът е държал прекрасна проповед и споменал, че саможертвата на един човек спасила човечеството и че Господ приел предложението на Сатаната, като наказал най-верния си раб. Какво лошо има в това жителите на Вискос да погледнат на предложението на чужденеца като на, да речем, някаква сделка?

— Не говориш сериозно, нали?

— Напротив, сериозно говоря. Вие искате да ме заблудите.

Двете жени се поколебаха дали да не станат и да си тръгнат, но бе рисковано.

— Освен това на какво дължа честта за това посещение? Никога по-рано не сте идвали у дома.

— Сеньорита Прим каза, че завчера чула белязания вълк да вие.

— Всички знаят, че белязаният вълк е само едно глупаво оправдание на ковача — каза хотелиерката. — Сигурно е отишъл в гората с някоя жена от съседното село, опитал се е да я сграбчи, тя го е ударила и затова е измислил тази история. Въпреки това решихме да се поразходим насам и да видим дали всичко е наред.

— По-добре от това не би могло да бъде. В момента плета покривка за маса, но не гарантирам, че ще успея да я завърша; възможно е да умра още утре например.

Жените се почувстваха неловко.

— Както знаете, старите хора могат да умрат всеки момент — продължи Берта.

Пак изпаднаха в същото положение. Или в почти същото.

— Още е рано да мислиш за това.

— Може би; едва ли ще е утре. Но трябва да ви кажа, че днес почти през цялото време мислех за това.

— Имаш ли конкретна причина?

— А смятате ли, че трябва да имам?

Хотелиерката трябваше да смени темата, но много внимателно. По това време събранието на площада сигурно вече бе започнало и след няколко минути щеше да свърши.

— Мисля, че с възрастта хората започват да разбират, че смъртта е неизбежна. Затова трябва да се научим да я приемаме спокойно, с мъдрост и примирение: често пъти тя ни избавя от някои ненужни страдания.

— Напълно си права — отвърна Берта. — Точно за това си мислех през целия следобед. И знаете ли до какъв извод стигнах? Че много, ама наистина много ме е страх от смъртта. Смятам, че моят час все още не е дошъл.

Обстановката ставаше все по-напрегната и жената на кмета си спомни спора в сакристията; говореха за едно, а в действителност имаха предвид друго. Нито една от двете жени не знаеше как протича събранието на площада; никой не знаеше нито плана на свещеника, нито каква ще бъде реакцията на мъжете от Вискос. Излишно бе да въвличат Берта в по-откровен разговор — освен това никой не би се съгласил да умре, без да се бори отчаяно за живота си. Жената на кмета се замисли и за следния проблем: ако искат да убият тази старица, ще трябва да го направят така, че тя да не се съпротивлява, за да не бъдат открити следи при евентуално разследване.