Паулу Коелю - Демонът и сеньорита Прим

„Тогава сигурно си станал много начетен. Чух обаче странни истории за теб: понякога даваш милостиня, а понякога отказваш помощта, която нашата църква трябва да оказва.“

„Панталонът ми е с два джоба, във всеки от тях има по едно листче, а парите слагам само в левия си джоб.“

Новият епископ се заинтригува от тази история и поиска да разбере какво пише на листчетата.

„На листчето в десния ми джоб съм написал: Аз съм само прах и пепел. В левия джоб, където държа парите, на листчето пише: Аз съм божият представител на земята. Когато видя бедност и несправедливост, бъркам в левия си джоб и давам помощ. Когато видя мързел и небрежност, бъркам в десния си джоб и виждам, че няма какво да дам. По този начин успявам да съчетая материалния свят с духовния.“

Новият епископ благодари за хубавата метафора на милосърдие и му каза, че може да се върне в енорията си, но скоро цялата област ще бъде реструктурирана. Малко след това свещеникът получи новината за назначението си във Вискос.

Веднага разбра посланието: завист. Но тъй като бе дал обет да служи на Бога независимо къде се намира, тръгна към Вискос, изпълнен със смирение и усърдие; бе се появило ново препятствие, което трябваше да преодолее.

Измина една година, после втора. Изминаха пет години, а той не успя да доведе повече вярващи в църквата въпреки усилията, които полагаше; селището бе управлявано от един призрак, дошъл от миналото и наречен Ахав; нищо от онова, което проповядваше, нямаше тежестта на легендите, които се разказваха. Изминаха десет години. Към края на десетата година той осъзна грешката си: стремежът му към мъдрост се бе превърнал в арогантност. Беше толкова силно убеден в божията справедливост, че не бе успял да я съчетае с изкуството на дипломацията. Въобразявал си бе, че живее в един свят, където Господ е навсякъде, а се бе оказал между хора, които много често не Го допускаха до себе си.

Петнайсет години по-късно разбра, че никога няма да се махне от това място: бившият епископ сега бе могъщ кардинал, работеше във Ватикана и бе твърде вероятно да бъде избран за папа — никога не би позволил някакъв провинциален свещеник да разпространи историята, че е бил заточен поради завист и ревност.

По това време вече се бе заразил от пълната липса на какъвто и да е стимул — никой не може да устои на толкова години безразличие. Хрумна му, че ако бе изоставил духовническото поприще в подходящия момент, би бил много по-полезен на Бога; но бе отлагал решението си безкрайно с надеждата, че положението ще се промени, и сега бе късно, вече бе изгубил всякакъв контакт с външния свят.

Изминаха още двайсет години и една нощ той се събуди отчаян; животът му бе съвсем безполезен. Знаеше на какво е способен, а бе успял да осъществи толкова малко. Спомни си за двете листчета, които имаше навика да държи в джобовете си; откри, че винаги е пъхал ръка в десния джоб. Бе искал да е мъдър, а не беше ловък. Бе искал да е справедлив, а не беше мъдър. Бе искал да е ловък, а не бе посмял.

„Къде е великодушието Ти, Господи? Защо направи с мен това, което стори с Иов? Никога ли няма да имам друг шанс в живота? Дай ми още една възможност!“

Стана и отвори Библията наслуки, както правеше винаги когато се нуждаеше от отговор. Попадна на пасажа от Тайната вечеря на Христос, който моли изменника да го предаде на войниците, които го търсят.

Свещеникът часове наред мисли върху прочетеното: защо Исус искаше предателят да извърши грях?

„За да се сбъдне Светото писание“, биха отговорили докторите по богословие. Но дори и да е така, защо Исус ще въвежда един човек в грях и ще го осъжда на вечни мъки?

Исус никога не би сторил това; в действителност предателят е само една жертва както Той самият. Злото трябва да се прояви и да изпълни ролята си, за да може накрая доброто да възтържествува. Ако нямаше предателство, нямаше да има и кръст, Светото писание нямаше да се сбъдне, а саможертвата нямаше да послужи за пример.

На следващия ден в селището пристигна чужденецът, така както много други идват и си отиват; свещеникът не му обърна внимание и не го свърза нито с молбата, която бе отправил към Христос, нито с изречението, което бе прочел. Когато чу историята за моделите, които Леонардо да Винчи бе използвал, за да нарисува „Тайната вечеря“, си спомни, че бе прочел същия текст в Библията, но реши, че това не е нищо друго освен съвпадение.

Едва след като сеньорита Прим разказа за облога, той разбра, че молбата му е била чута.