Паулу Коелю - Демонът и сеньорита Прим

И ако не бе склонна да помогне, поне не даваше вид, че ще иска да се намеси.

След скромна вечеря свещеникът седна сам на една от пейките в църквата. Кметът всеки момент щеше да дойде.

Свещеникът погледна варосаните стени, олтара, на който нямаше нито едно по-хубаво произведение на изкуството, а бе покрит с евтини репродукции на светците, които някога бяха живели по тези места. Жителите на Вискос никога не са били много религиозни, макар и свети Савин да бе главният радетел за възкръсването на това селище; хората обаче го забравяха и предпочитаха да си спомнят за Ахав, за келтите, за хилядолетните суеверия на селяните, без да разбират, че за изкуплението е нужен само един жест — да приемат Исус като единствен Спасител на човечеството.

Преди няколко часа бе предложил самия себе си за мъченик. Ходът бе рискован, но той бе склонен да стигне до край и да се принесе в жертва, щом като хората са така лекомислени и толкова лесно могат да бъдат манипулирани.

„Не е вярно. Лекомислени са, но не се оставят толкова лесно да бъдат манипулирани.“ Още повече, че посредством мълчанието си и хитрите си изказвания го бяха накарали да каже това, което те искаха да чуят: мъченичеството, което носи изкупление, жертвата, която спасява, упадъкът, който отново се превръща в слава. Той се бе престорил, че позволява на тези хора да го използват, но бе казал само онова, в което вярваше.

От малък бе възпитаван за духовник и това бе истинското му призвание. На 21 години бе ръкоположен за свещеник и впечатляваше всички с красноречието си и умението да ръководи своята енория. Четеше молитви всяка вечер, помагаше на болните, посещаваше затвора, даваше храна на гладните — точно както съветваха свещените книги. Постепенно славата му се разнесе из областта и стигна до ушите на епископа, който бе известен със своята мъдрост и справедливост.

Епископът го покани на вечеря заедно с още няколко млади свещеници. Ядоха, разговаряха на различни теми и накрая епископът — който бе възрастен и ходеше трудно — стана и тръгна да налива вода на всеки от присъстващите. Всички отказаха с изключение на него, който го помоли да му напълни чашата догоре.

Един от свещениците промърмори така, че той да го чуе: „Всички ние отказахме водата, защото знаем, че сме недостойни да пием от ръцете на този свят човек. Само един от нас не разбира жертвата, която нашият епископ прави, носейки тази тежка бутилка.“

След като седна отново на стола си, епископът каза:

— Вие, които се смятате за светци, не проявихте смирението да получите, а аз не изпитах радостта да дам. Само той позволи на доброто да се прояви.

И начаса го назначи в една по-голяма енория.

Двамата станаха приятели и често се срещаха. Всеки път, когато имаше някакви съмнения, прибягваше до „духовния си баща“, както го наричаше, и обикновено си тръгваше доволен от отговорите. Един следобед например бе разтревожен, защото не бе сигурен дали постъпките му се харесват на Господ. Отиде при епископа и го попита какво да прави.

„Авраам приемал чуждоземните и Господ бил доволен — бе отговорът. — Илия не обичал чуждоземните и Господ бил доволен. Давид се гордеел с това, което правел, и Господ бил доволен. Пред олтара бирникът се срамувал от онова, което вършел, и Господ бил доволен. Йоан Кръстител отишъл в пустинята и Господ бил доволен. Павел обикалял големите градове на Римската империя и Господ бил доволен. Откъде бих могъл да знам какво ще достави радост на Всемогъщия? Прави това, което ти подсказва сърцето, и Господ ще е доволен.“

На следващия ден след този разговор епископът — неговият най-голям духовен учител — почина от неочакван инфаркт. Свещеникът изтълкува смъртта на епископа като поличба и започна стриктно да спазва онова, което той му бе препоръчал: да следва сърцето си. Понякога даваше милостиня, а понякога отпращаше просяка да работи. Понякога държеше много сериозни проповеди, а друг път пееше заедно с вярващите. До ушите на новия епископ стигнаха слухове за поведението му и той го извика.

Каква бе изненадата му, когато видя в негово лице оня свещеник, който преди няколко години бе поискал пълна догоре чаша с вода от стария епископ.

„Знам, че сега ръководиш важна енория — каза новият епископ с ирония в погледа си. — И че през всичките тези години си бил голям приятел на моя предшественик. Може би си се стремял към неговия пост.“

„Не — отвърна той. — Стремях се към мъдростта.“