Паулу Коелю - Демонът и сеньорита Прим

Помръднало се само на трийсет сантиметра, но това било достатъчно някакъв куршум да го улучи смъртоносно. От този миг нататък историята приела съвсем различна посока; онова, което е трябвало да стане красива приказка за изкуплението, се превърнало в безкрайна битка. На сцената излязъл демонът и поискал душата на този мъж — пълна с омраза, безсилие, желание за мъст. Ангелите не се съгласили; той бил добър човек, бил избран да помогне на дъщеря си да промени много неща на света, макар и професията му да не била от най-подходящите.

Демонът обаче изобщо не се вслушал в доводите на ангелите. Постепенно започнал да обсебва душата му и успял да я завладее почти изцяло.

— Почти изцяло — повтори Берта. — Вие казахте „почти“.

Двамата го потвърдиха. Бе останала едва забележима светлина, защото един от ангелите не се бе отказал от битката. Но мъжът никога не го слушаше, въпреки че предишната нощ ангелът бе успял да му поговори. И оръдието, с което си бе послужил, бе именно сеньорита Прим.

Бабата на Шантал обясни, че точно затова е тук: защото, ако съществува човек, който би могъл да промени положението, то това е внучката й. Въпреки това битката бе по-жестока отвсякога и ангелът на чужденеца отново бе изтласкан от демона.

Берта се опита да ги успокои, виждайки колко са нервни; в крайна сметка те вече бяха мъртви, именно тя би трябвало да е разтревожена. Дали не биха могли да помогнат на Шантал да промени нещата?

Демонът на Шантал също е на път да спечели битката, отговориха й те. Докато тя беше в гората, баба й бе изпратила белязания вълк по следите й — впрочем той наистина съществуваше и ковачът бе казал истината. Бабата на Шантал искаше да събуди добротата у чужденеца и бе успяла. Но очевидно разговорът помежду им не бе потръгнал; и двамата бяха прекалено силни личности. Бе останал един последен шанс: момичето да забележи онова, което те искаха да види. Или по-скоро те знаеха, че го е видяло, но искаха то да го разбере.

— Какво? — попита Берта.

Не можеха да й обяснят; контактът им с живите бе ограничен, някои от демоните ги подслушваха и можеха да провалят всичко, ако предварително узнаеха плана. Увериха я, че е нещо съвсем просто, и ако Шантал е достатъчно умна — а баба й твърдеше, че е, — ще успее да овладее положението.

Берта прие отговора; бе далеч от мисълта да настоява да чуе нещо, което би могло да й струва живота, въпреки че много обичаше да слуша тайни. Впрочем искаше да чуе още едно обяснение и се обърна към мъжа си.

— Ти ми каза да стоя тук, седнала на стола през всичките тези години, и да наблюдавам селото, защото злото можело да влезе в него. Помоли ме много преди ангелът да сбърка и момиченцето да загине. Защо?

Мъжът й отговори, че злото, така или иначе, щяло да мине през Вискос, понеже имало навика да обикаля земята и обичало да заварва хората неподготвени.

— Не съм убедена.

И мъжът й не беше убеден, но бе истина. Може би дуелът между доброто и злото се води непрекъснато в сърцето на човека — бойното поле на всички ангели и демони; и те ще воюват за всяко късче от него в течение на хиляди години, докато накрая едната от двете сили напълно унищожи другата. И въпреки че това бе духовният план, имаше още много неща, които той не знаеше — впрочем много повече неизвестни неща, отколкото на земята.

— Сега съм почти убедена. Успокойте се! Ако трябва да умра, значи е дошъл моят час.

Берта не каза, че ревнува малко и би искала отново да е заедно с мъжа си; бабата на Шантал навремето беше една от най-привлекателните жени на Вискос.

Двамата си тръгнаха, като заявиха, че трябва да помогнат на момичето да разбере добре онова, което бе видяло. Ревността на Берта се засили, ала тя се опита да се успокои, макар и да смяташе, че мъжът й иска тя да живее малко по-дълго, за да може, несмущаван от нея, да се порадва на компанията на бабата на сеньорита Прим.

Кой знае, може би още утре щеше да му отнеме независимостта, която той смяташе, че притежава. Берта се замисли малко и промени мнението си: горкият човек заслужаваше няколко години почивка, защо да не го остави да си въобразява, че е свободен да прави каквото си иска — бе сигурна, че той чувства липсата й.

Виждайки двете жени навън, тя реши, че няма да е лошо да поживее още малко в тази долина, да гледа планината, да присъства на вечните конфликти между мъжете и жените, дърветата и вятъра, ангелите и демоните. Започна да я обзема страх и тя се опита да се концентрира върху нещо друго — добре ще е утре да смени цвета на кълбото, от което плетеше, защото покривката ставаше много еднообразна.