Паулу Коелю - Демонът и сеньорита Прим

Слезе долу, отиде в хотела и хотелиерката й разказа какво се бе случило предишната вечер; избора на жертвата, предложението на свещеника, подготовката за жертвоприношението. Вече не й говореше с враждебен тон и нещата сякаш се развиваха благоприятно за Шантал.

— Искам да ти кажа нещо: един ден Вискос ще си даде сметка за всичко, което си сторила за неговите жители.

— Но чужденецът трябва да покаже златото — настоя момичето.

— Разбира се! Той току-що излезе с празна раница.

Шантал реши да не се разхожда из гората, защото щеше да се наложи да мине край къщата на Берта и щеше да я е срам да я погледне. Прибра се в стаята и отново си спомни съня си.

Предишния следобед бе сънувала странен сън; един ангел й бе дал единайсетте златни кюлчета и я бе помолил да ги задържи.

Шантал му бе обяснила, че в такъв случай някой трябва да бъде убит. Той бе отрекъл, твърдейки точно обратното: кюлчетата бяха доказателство, че златото не съществува.

Затова бе накарала хотелиерката да говори с чужденеца; имаше свой план. Ала тъй като бе загубила всички битки в живота си, се съмняваше, че би могла да го осъществи.

Берта съзерцаваше залеза на слънцето, когато видя да се приближава свещеникът, придружен от още трима мъже. Натъжи се заради три неща: бе разбрала, че е дошъл нейният час; мъжът й дори не бе дошъл да я успокои (може би се страхуваше от това, което щеше да чуе, може би се срамуваше от собственото си безсилие да я спаси), а парите, които бе спестила, щяха да останат за акционерите на банката, където бяха вложени, понеже не бе имала време да ги изтегли и да запали огън с тях.

Зарадва се на две неща: най-сетне щеше да отиде при мъжа си, който по това време сигурно се разхождаше с бабата на сеньорита Прим; последният ден от живота й бе студен, но слънчев и безоблачен. Малцина имат късмета да си заминат от този свят с толкова хубав спомен.

Свещеникът даде знак на мъжете да спрат и се приближи до нея сам.

— Добър вечер! — каза тя. — Вижте колко велик е Господ и каква красива природа е създал!

„Вие ще ме отведете, но аз ще ви накарам да се почувствате най-виновните хора на света.“

— Не можеш да си представиш красотата на рая — отвърна свещеникът, но тя усети, че нейната стрела го е улучила и той се мъчи да запази хладнокръвие.

— Не знам дали е толкова хубав, нито съм сигурна, че съществува; вие били ли сте там?

— Все още не. Но познавам ада и знам, че е ужасен, макар и да изглежда много привлекателен отвън.

Тя разбра, че говори за Вискос.

— Лъжете се, отче. Били сте в рая, но не сте го познали. Както се случва впрочем с повечето хора на този свят; търсят страданието на най-веселите места, защото мислят, че не заслужават щастието.

— Изглежда, че всички тези години, прекарани тук, са те направили по-мъдра.

— Отдавна никой не е идвал да говори с мен, а сега, странно защо, всички откриха, че съществувам. Представете си, отче, снощи хотелиерката и жената на кмета ми оказаха честта да ме посетят; днес енорийският свещеник прави същото — нима съм се превърнала в толкова важна личност?

— Да — каза свещеникът. — В най-важната личност на селото.

— Да не би да съм получила наследство?

— Десет златни кюлчета. Мъже, жени и деца ще ти благодарят от името на идните поколения. Възможно е дори да издигнат статуя в твоя чест.

— Предпочитам чешма; освен че е по-красива, утолява жаждата на пристигащите и успокоява разтревожените.

— Тогава ще построим чешма. Давам ти думата си.

Берта реши, че е време да прекъсне този фарс, и пристъпи директно към въпроса.

— Вече знам всичко, отче. Вие осъждате една невинна жена, която не може да се бори за живота си. Проклет да сте, проклето да е това място и всичките му жители!

— Проклети да са! — съгласи се свещеникът. — В разстояние на повече от двайсет години се опитвах да благословя този край, но никой не чу моя зов. През същите тези двайсет години се опитах да събудя доброто в сърцата на хората, докато накрая разбрах, че Господ ме е избрал да бъда лявата Му ръка и да покажа злото, на което са способни. Може би по този начин те ще се изплашат и ще приемат вярата.

На Берта й се плачеше, но се овладя.

— Красиви думи, лишени от смисъл. Оправдание за жестокостта и несправедливостта.

— За разлика от всички останали не върша това за пари. Знам, че златото е прокълнато, както и това място, и няма да донесе щастие на никого: постъпвам така, защото Господ ме накара. Или по-точно: заповяда ми, отговори на молитвите ми.