Паулу Коелю - Демонът и сеньорита Прим

Планът му обаче се бе провалил. А сега бе твърде късно, за да се откаже от него.

Някой почука на вратата.

— Хайде да тръгваме! — чу той гласа на хотелиерката. -Време е.

— Ей сега идвам.

Взе си палтото, облече го и слезе при нея в бара.

— Нося златото — каза той. — За да бъдат избегнати обаче всякакви недоразумения, искам да ви напомня, че местопребиваването ми е известно на няколко души. Ако съселяните ви решат жертвата да бъда аз, могат да бъдат сигурни, че полицията ще дойде да ме търси; самата вие ме видяхте да се обаждам по телефона на много хора.

Хотелиерката само кимна.

Келтският монолит се намираше на половин час път от Вискос. Векове наред хората бяха смятали, че той не е нищо друго освен един по-различен къс скала, голям, изгладен от вятъра и леда, и който по-рано е бил изправен, но някоя гръмотевица го е съборила. Ахав бе имал навика да събира тук съвета на селото, понеже скалата служела за естествена маса на открито.

Докато един ден правителството не изпрати някаква група да изследва присъствието на келтите в долината и някой не забеляза монолита. Веднага пристигнаха археолози, мериха, смятаха, спориха, копаха и стигнаха до извода, че за едно от келтските племена това място е било свещено, въпреки че не се знаеше какви ритуали са извършвали тук. Според някои било нещо като астрономическа обсерватория, други твърдяха, че са били осъществявани церемонии за плодородие и девици са били обладавани от жреци. Групата учени спориха една седмица, но скоро заминаха за някакво по-интересно място, без да достигнат до окончателно заключение относно находката.

След като бе избран, кметът се опита да привлече туристи, като успя да публикува в един областен вестник репортаж за келтското наследство на жителите на Вискос, но бе трудно да се намерят още следи и единственото, което малкото авантюристи откриха, бе една съборена скала, докато другите селища в долината разполагаха със скулптури, надписи и други много по-интересни неща. Идеята не доведе до никакъв резултат и скоро монолитът отново започна да изпълнява предишната си функция: да служи за маса по време на пикниците през почивните дни.

През този следобед в някои домове на Вискос възникнаха спорове по един и същи повод: мъжете искаха да отидат сами, а жените настояваха и те да вземат участие в „ритуала на жертвоприношението“, както жителите на селото бяха започнали да наричат престъплението, което се готвеха да извършат. Мъжете казваха, че е опасно, никой не знаел какво може да се случи, когато се използва огнестрелно оръжие, а жените упорстваха, че това било егоизъм, мъжете трябвало да уважават правата им, защото светът вече не бил такъв, какъвто те си мислели, че е. Накрая мъжете отстъпиха и жените възтържествуваха.

А сега процесията вървеше към мястото, образувайки верига от 281 светещи точки, тъй като чужденецът носеше факла, а Берта нищо не носеше — така че броят на жителите продължаваше да е съвсем точно представен. Всеки от мъжете държеше в едната си ръка факла или фенер, а в другата — ловна пушка, оставена отворена, така че да бъде избегнат случаен изстрел.

Единствено на Берта не й се налагаше да върви; спеше си спокойно в нещо като импровизирана носилка, която двама дървари носеха с мъка. „Добре, че няма да се наложи да носим този товар и на връщане — мислеше си единият. — Със забилите се в плътта куршуми ще е три пъти по-тежък.“ Той изчисли, че всеки патрон би трябвало да съдържа шест малки сачми олово. Ако всички заредени пушки улучат целта, в тялото ще проникнат 522 сачми и накрая ще има повече метал, отколкото кръв. Усети, че му се повдига. Не трябваше да мисли за нищо друго освен за понеделник.

Всички вървяха мълчаливо, без да се гледат в очите, сякаш това бе някакъв кошмар, който искаха да забравят колкото се може по-бързо. Пристигнаха задъхани — по-скоро от напрежение, отколкото от умора — и образуваха огромен полукръг от светлини на поляната, където се намираше келтският монолит.

Кметът даде знак, дърварите отвързаха Берта от носилката и я положиха легнала върху скалата.

— Така не е добре — възпротиви се ковачът, спомняйки си за военните филми, в които войниците пълзяха по земята. — Легнал човек трудно може да бъде улучен.

Дърварите издърпаха Берта от скалата и я поставиха седнала на земята, като опряха гърба й на камъка. Това положение изглеждаше идеално, но изведнъж се чу ридание и един женски глас каза:

— Тя ни гледа! Тя вижда какво правим!