Паулу Коелю: Демонът и сеньорита Прим

По това време мъжът, който ни дава златото, ще е далеч оттук. Касиерът ще поиска време, защото, макар и да познава кмета и да знае, че е честен човек, на него ще му трябва специално разрешително, за да отпусне банката такава голяма сума. Ще започнат да разпитват откъде се е взело това злато. Кметът ще каже, че е подарък от един чужденец. В края на краищата нашият кмет е умен и има отговор за всичко.

След като касиерът говори с управителя, той — въпреки че не подозира нищо нередно, все пак е чиновник на заплата и не иска да поема излишни рискове — ще се обади в централата на банката. Там никой не познава кмета и изтеглянето на подобна голяма сума ще бъде съмнително; ще го накарат да изчака два дни, докато проверят произхода на кюлчетата. И какво ще открият? Че това злато е крадено. Или че е купено от някоя групировка, заподозряна в трафик на наркотици.

Тя направи пауза. Страхът, който бе усетила, когато за пръв път се бе опитала да вземе своето кюлче, сега се бе предал и на всички останали. Историята на един човек, това е историята на цялото човечество.

— Защото това злато има сериен номер и дата и произходът му може лесно да бъде установен.

Всички погледнаха към чужденеца, който стоеше невъзмутим.

— Няма смисъл да го питате за каквото и да било — добави Шантал. — Ще трябва да повярваме, че казва истината, но човек, който иска да бъде извършено престъпление, не заслужава доверие.

— Можем да го задържим тук, докато обменим златото срещу пари — каза ковачът.

Чужденецът кимна на хотелиерката.

— Той е недосегаем. Сигурно има много могъщи приятели. В мое присъствие позвъни на различни хора, запази си самолетни билети; ако изчезне, ще разберат, че е бил отвлечен и ще дойдат да го търсят във Вискос.

Шантал пусна на земята кюлчето, което държеше, и излезе от обсега на пушките. Другите жени я последваха.

— Можете да стреляте, ако искате. Но аз няма да участвам в подобно престъпление, защото знам, че това е капан на чужденеца.

— Ти нищо не можеш да знаеш! — извика земевладелецът.

— Ако съм права, скоро кметът ще е зад решетките и във Вискос ще дойдат хора, за да открият от кого е откраднал това съкровище. Някой ще трябва да им обясни, но няма да съм аз.

Обещавам ви обаче да пазя тайна; ще кажа само, че не знам какво се е случило. Освен това кметът е човек, когото познаваме, за разлика от чужденеца, който утре ще си тръгне оттук. Възможно е кметът да поеме цялата вина върху себе си, да каже, че е откраднал златото от някакъв мъж, който е дошъл във Вискос и е останал една седмица. Всички ще го смятаме за герой, престъплението никога няма да бъде разкрито и ще продължим да живеем както преди — но, така или иначе, без златото.

— Ще го направя! — извика кметът, който знаеше, че всичко това са измислици на една луда.

В това време чу някой да отваря пушката си.

— Имайте ми доверие! — крещеше кметът. — Аз ще поема риска!

Но вместо отговор се чу друго щракване, после още едно, сякаш се заразяваха едно от друго, докато накрая всички пушки бяха отворени; нима можеше да се вярва на политик? Единствено оръжията на кмета и на свещеника бяха готови за стрелба; едната бе насочена към сеньорита Прим, а другата — към Берта. Но дърварят — който преди това си бе представил броя на сачмите, които щяха да проникнат в тялото на старицата — разбра какво става, отиде до тях и им издърпа пушките от ръцете: кметът не беше толкова луд, че да извърши престъпление само за да си отмъсти, а свещеникът нямаше никакъв опит с оръжията и сигурно нямаше да улучи целта.

Сеньорита Прим беше права: много е рисковано да вярваш на другите. Изведнъж като че ли всички го бяха осъзнали, защото хората започнаха да напускат мястото, първо по-възрастните, после по-младите.

Мълчаливо заслизаха по склона, като се стараеха да мислят за времето, за овцете, които трябваше да се стрижат, за нивите, които отново трябваше да бъдат разорани, за ловния сезон, който скоро щеше да започне. Нищо не се бе случило, защото Вискос беше село, изгубено във времето, и всички дни си приличаха.

Всеки си казваше, че краят на изминалата седмица е бил само сън. Или по-точно кошмар.

На поляната останаха само трима души с две факли — единият от тях всъщност бе старицата, която спеше, привързана към скалата.

— Това злато е за селото ти — каза чужденецът на Шантал. — В крайна сметка оставам без него и без отговор на въпроса си.

— Златото не е за селото ми, а за мен. Както и кюлчето, което е до скалата във формата на У. А ти ще дойдеш с мен, за да го обменим в пари; не вярвам на нито една от думите ти.