Паулу Коелю - Демонът и сеньорита Прим

Берта, разбира се, нищо не виждаше, но бе непоносимо да гледат тази добродушна жена, заспала с доволна усмивка на устните, която след малко стотици сачми щяха да изтрият от лицето й.

— Обърнете я с гръб! — нареди кметът, който също се бе почувствал неудобно от гледката.

Мърморейки, дърварите за трети път отидоха до скалата и извиха тялото, като го оставиха коленичило на земята с ръце и гърди, опрени в камъка. Понеже бе невъзможно да стои неподвижно в това положение, наложи се да омотаят китките с въже, да го прекарат през горната част на скалата и да го завържат от другата страна.

Положението на тялото бе доста странно: жената бе коленичила с гръб към тълпата, а ръцете й бяха обгърнали скалата, сякаш се молеше за нещо. Някой пак се възпротиви, но кметът каза, че е време да приключат с това задължение.

Колкото по-бързо, толкова по-добре. Без речи или оправдания; те могат да бъдат отложени за следващия ден — в бара, на улицата, в разговорите между пастирите и земеделците. Със сигурност един от трите изхода на Вискос нямаше да бъде използван дълго време, защото всички бяха свикнали да виждат седналата там старица да гледа планината и да си говори сама. Добре, че селото разполагаше с още два изхода и малка пътека с изкопани в нея стъпала, която извеждаше долу на пътя.

— Да свършваме по-бързо! — каза кметът, доволен, че е успял да възвърне авторитета си, тъй като свещеникът не продумваше. — Някой от долината може да види светлините и да поиска да разбере какво става. Пригответе пушките, стреляйте и да си ходим!

Без излишна тържественост. Чисто и просто изпълняваха дълг като добри войници, които защитават селището си. Без ненужни съмнения. Бе издадена заповед, на която трябваше да се подчинят.

И изведнъж кметът разбра мълчанието на свещеника и съвсем ясно си даде сметка, че е попаднал в капан. Ако един ден историята се разчуе, всички биха могли да се оправдаят с това, което казваха военните престъпници: че са изпълнявали заповеди. Какво ли ставаше сега в сърцата на всички тези хора: за подлец ли го смятаха или за спасител?

Не можеше да прояви слабост точно в момента, в който бе чул селяните да приготвят пушките за стрелба. Представи си шума, който щяха да вдигнат 174 оръжия, но докато се появеше някой любопитен да види какво става, те вече щяха да са далеч оттук; малко преди да тръгнат, той бе дал заповед на връщане всички факли и фенери да бъдат изгасени. Познаваха отлично пътя, а светлината им беше необходима само за да бъдат избегнати злополуки по време на стрелбата.

Жените инстинктивно се дръпнаха назад, а мъжете се прицелиха в неподвижното тяло, което се намираше на около петдесетина метра от тях. Не бе възможно да не улучат, от деца ги бяха научили да стрелят по животни в движение и летящи птици.

Кметът се приготви да даде заповед за стрелба.

— Чакайте! — извика женски глас. Беше сеньорита Прим. — А златото? Видяхте ли златото?

Пушките бяха свалени, но все така заредени: не, никой не бе видял златото. Всички се обърнаха към чужденеца.

Той бавно излезе пред оръжията. Пусна раницата си на земята и започна да вади едно по едно златните кюлчета.

— Ето го — каза той и се върна в края на полукръга.

Сеньорита Прим отиде до мястото, където бяха кюлчетата, и взе едно.

— Злато е — каза тя. — Но искам да се уверите в това. Нека да дойдат тук девет жени и всяка да разгледа кюлчетата, които са на земята.

Кметът се разтревожи, тъй като те щяха да застанат в обсега на куршумите и някой по-нервен би могъл да стреля случайно; но деветте жени — включително и неговата — се приближиха до сеньорита Прим и направиха това, което тя бе поискала.

— Да, злато е — каза жената на кмета, след като провери внимателно това, което държеше в ръцете си, сравнявайки го с малкото бижута, които притежаваше. — Виждам, че има правителствен щемпел, номер, който сигурно означава серията, датата, на която е било отлято, и теглото. Не ни лъже.

— Задръжте го в ръцете си и чуйте какво ще ви кажа.

— Сега не е време за речи, сеньорита Прим — каза кметът. — Нека жените да се дръпнат оттам, за да можем да довършим работата си.

— Затваряй си устата, глупак такъв!

Викът на Шантал изплаши всички. Не можеха да си представят, че някой от Вискос би могъл да изрече това, което току-що чуха.

— Да не си полудяла?

— Затваряй си устата! — извика тя още по-силно, като трепереше от глава до пети, а лицето й се бе изкривило от омраза. — Ти си луд, че се хвана в този капан, който ни доведе до проклятието и смъртта! Ти си безотговорен човек!