Паулу Коелю - Демонът и сеньорита Прим

Кметът тръгна към нея, но бе възпрян от двама мъже.

— Нека да чуем какво иска да каже това момиче! — извика някой от множеството. — Десет минути не са от значение!

Не десет, пет минути бяха от голямо значение и всеки един, независимо дали е мъж или жена, го знаеше. Колкото по-дълго наблюдаваха тази сцена, толкова повече растеше страхът им, обземаше ги чувство на вина, завладяваше ги срам, ръцете им се разтреперваха; всички започваха да търсят някакво извинение, за да променят намерението си. Докато се изкачваха към скалата, вярваха, че носят оръжие, заредено с халосен патрон, и скоро всичко ще приключи; сега обаче се бояха, че от цевта на пушката ще излезе истински куршум и призракът на тази старица, на която й се носеше славата на вещица, ще идва да ги навестява нощем.

Бояха се, че някой ще проговори. Бояха се, че свещеникът не е изпълнил онова, което бе обещал, и всички ще бъдат виновни.

— Пет минути — каза кметът, като се опитваше да накара присъстващите да повярват, че той дава позволение на момичето, докато всъщност то бе успяло да наложи своите правила.

— Ще говоря колкото си искам — отвърна Шантал, която сякаш си бе възвърнала спокойствието, решена да не отстъпва нито сантиметър, а думите и звучаха с неочаквана тежест. — Впрочем няма да е дълго. Това, което се случва сега, е много интересно. Всички знаем, че по времето на Ахав в селото се отбивали мъже, които твърдели, че имат специален прах, който може да превръща оловото в злато. Наричали себе си алхимици и един от тях доказал, че говори истината, след като Ахав го заплашил със смърт.

Днес вие искате да направите същото: да смесите олово с кръв с увереността, че то ще се превърне в златото, което държим в ръцете си. От една страна, сте напълно прави. Но, от друга страна, това злато, което толкова бързо ще падне в ръцете ви, бързо ще изтече от тях.

Чужденецът не разбираше какво казва момичето, но се молеше то да продължи; бе забелязал, че в едно тъмно кътче на душата му е проблеснала забравена светлина.

— В училище всички сме учили прочутата легенда за цар Мидас, който срещнал някакъв бог и богът обещал да му даде каквото пожелае. Мидас вече бил много богат и не искал повече пари, затова помолил всичко, до което се докосне, да се превръща в злато.

Позволете ми да ви припомня какво се случило: най-напред Мидас превърнал в злато мебелите си, двореца си, всичко, което го заобикаляло. Работил цяла сутрин и се сдобил със златна градина, златни дървета, златно стълбище. По обяд огладнял и поискал да се нахрани. Когато обаче се докоснал до вкусното агнешко бутче, което неговите слуги му били приготвили, то също се превърнало в злато. Вдигнал чаша с вино и тя веднага се превърнала в злато. Отчаян, той изтичал при жена си с молба да му помогне, понеже вече бил осъзнал грешката, която извършил; когато докоснал ръката й, тя се превърнала в златна статуя.

Слугите избягали от двореца от страх да не се случи същото и с тях. За по-малко от седмица Мидас умрял от глад и жажда, заобиколен отвсякъде от злато.

— Защо ни разказваш тази история? — попита жената на кмета, след като пусна кюлчето на земята и отново застана до съпруга си. — Да не би някой бог да е слязъл във Вискос и да ни е дал тази способност?

— Разказвам ви тази история поради простата причина, че златото само за себе си нищо не струва. Абсолютно нищо. Не можем нито да го ядем, нито да го пием, нито да си купим с него повече животни или земя. Това, което има някаква стойност, са парите. Как ще превърнем това злато в пари?

Можем да направим две неща: да помолим ковача да стопи кюлчетата и да ги раздели на 280 еднакви парчета, а после всеки да отиде в града и да обмени златото си. Начаса ще предизвикаме подозренията на властите, защото в тази долина няма злато и ще е много странно всички жители на Вискос да се появят с по едно малко кюлче. Властите ще се усъмнят. Ще им кажем, че сме намерили древно келтско съкровище. Те обаче бързо ще разберат, че златото е отлято скоро, че тук са правени разкопки, но келтите никога не са имали злато в такова количество, иначе щяха да построят голям и пищен град на това място.

— Ти си съвсем невежа — каза земевладелецът. — Ще занесем в някоя банка кюлчетата такива, каквито са, с правителствен щемпел и всичко останало. Ще ги осребрим и ще си разделим парите.

— Това е вторият вариант. Кметът ще вземе десетте кюлчета, ще отиде в банката и ще помоли да ги обменят за пари. Касиерът на банката няма да зададе въпросите, които би задал, ако всички ние отидем с по едно кюлче; тъй като кметът е представител на властта, ще му поиска единствено документите за покупка на златото. Кметът ще каже, че не притежава такива, но, както казва жена му, върху златото има правителствен щемпел и е истинско. Има също и дата и сериен номер.