Паулу Коелю - Демонът и сеньорита Прим

— Не ви ли е хрумвало, че убитият може да бъдете вие самият?

— Хрумвало ми е, разбира се. Но това за мен е без значение. В такъв случай обаче вие ще извършите престъпление, но няма да получите обещаното възнаграждение.

Посетителите на бара започнаха да се разотиват, като най-напред си тръгнаха по-младите, а после и по-възрастните. Останаха само Шантал и чужденецът.

Тя си взе чантата, облече си палтото и на излизане се обърна към него.

— Ти си човек, който много е страдал и иска да си отмъсти — каза му тя. — Сърцето ти е мъртво, в душата ти няма светлина. Демонът, който върви до теб, се усмихва, защото те е накарал да участваш в една игра, чиито правила определя той.

— Благодаря ти, че стори това, за което те помолих. А също и за интересната и вярна история за бесилката.

— В гората ти каза, че искаш да си отговориш на някои въпроси, но по начина, по който си построил плана си, единствено Злото ще бъде възнаградено; ако никой не бъде намерен убит, Доброто няма да получи нищо друго освен похвала. А както знаеш, с похвали не се хранят гладни гърла, нито се възстановяват западнали села. Ти искаш не да си отговориш на някакъв въпрос, а да получиш потвърждение на нещо, в което отчаяно желаеш да вярваш: че всички са лоши.

Погледът на чужденеца се промени и Шантал разбра.

— Ако всички са лоши, това обяснява трагедията, която си преживял — продължи тя. — По-лесно ще ти бъде да приемеш загубата на жена си и двете си деца. Но ако съществуват и добри хора, тогава животът ти ще стане непоносим, макар че твърдиш обратното; защото съдбата те е хванала в капан, а ти знаеш, че не си го заслужил. Не светлината е тази, която ти искаш да възтържествува, а сигурността, че освен мрака не съществува нищо друго.

— Какво целиш с това? — Гласът му издаваше едва сдържано раздразнение.

— По-справедлив облог. Ако до три дни никой не бъде убит, селото въпреки това да получи десетте кюлчета. Като награда за неподкупностга на своите жители.

Чужденецът се засмя.

— А аз ще получа моето кюлче заради участието ми в тази отвратителна игра.

— Не съм глупак. Ако се съглася на това, първото нещо, което ще сториш, след като си тръгнеш оттук, е да разкажеш на всички.

— Има и такъв риск. Но няма да го направя; кълна се в баба си и в спасението на душата си.

— Не е достатъчно. Никой не знае дали Бог се вслушва в клетвите, нито дали има спасение за душите.

— Ще разбереш, че не съм го направила, защото издигнах нова бесилка в града. Всяка измама лесно би била разкрита. Освен това, дори и ако сега изляза и разкажа на всички за разговора ни, никой няма да повярва; все едно, че се появявам във Вискос с цялото това съкровище и казвам: „Вижте, златото е за вас, независимо дали ще направите, или не това, което иска чужденецът.“ Тези мъже и жени са свикнали да работят здраво, да печелят с пот на челото всяко сентаво и никога не биха допуснали възможността някакво съкровище да им падне от небето.

Чужденецът запали цигара, допи си чашата и стана от масата. Шантал чакаше отговора, като държеше вратата отворена и студът проникваше в бара.

— Ще открия всяка измама — каза той. — Свикнал съм да се оправям с хората, също като твоя Ахав.

— Сигурна съм. Това означава ли „да“?

За пореден път тази вечер той кимна.

— Има и нещо друго: ти все още вярваш, че човек може да бъде и добър. В противен случай не би измислил цялата тази глупост, за да убедиш самия себе си.

Шантал затвори вратата и тръгна по единствената улица на селото — съвсем пуста, — като не спираше да ридае. Без да иска, и тя беше въвлечена в играта; бе се обзаложила, че хората са добри въпреки всички злини по света. Никога и на никого нямаше да разкаже за разговора си с чужденеца, защото тя също искаше да разбере резултата.

Знаеше, че макар и улицата да бе пуста, зад пердетата и изгасените лампи всички погледи от Вискос я следяха, докато се прибираше вкъщи. Нямаше значение; беше твърде тъмно, за да видят, че плаче.

Мъжът отвори прозореца на стаята си, като се надяваше студът поне за малко да накара демона да замълчи.

Не се получи, както можеше да се предвиди, тъй като демонът бе по-възбуден отвсякога заради това, което момичето бе казало. За пръв път от много години чужденецът виждаше силата му да намалява, в някои моменти демонът дори изчезваше, но само за да се появи отново, нито по-силен, нито по-слаб, такъв, какъвто е бил винаги. Живееше в лявата страна на мозъка му, точно в тази част, която управляваше логиката и разума, но никога не се бе появявал физически, така че мъжът бе принуден да си представя как евентуално изглежда. Опита се да го обрисува по хиляда възможни начина, като се започне от традиционния дявол с рога и опашка и се стигне до русо момиче с коса на вълни. Накрая избра образа на младеж на двайсет и няколко години, с черни панталони, синя риза и зелена барета, небрежно нахлупена върху черните му коси.