Паулу Коелю - Демонът и сеньорита Прим

След като свършил, хората се събрали на групи; повечето смятали, че Ахав бил заблуден от светеца, нямало я предишната му смелост, трябвало да го убият. През следващите дни били измислени много планове за тази цел. Но бесилката насред площада се набивала в очите на всички и те се питали: „Защо е издигната там? Дали не е предназначена за онези, които не приемат новите закони? Кой ли е на страната на Ахав? Дали сред нас няма шпиони?“

Бесилката гледала хората и хората гледали бесилката. Постепенно първоначалната смелост на бунтовниците отстъпила място на страха; всички познавали Ахав и им било известно, че той е безпощаден в решенията си. Някои напуснали селището, други решили да се захванат с някоя от новите дейности, които той им предложил, било защото нямало къде да отидат, било поради сянката, която хвърлял оня инструмент на смъртта насред площада. След време във Вискос се възцарил мир, той се превърнал в голям граничен център на търговията, започнал да изнася най-хубавата вълна и да произвежда най-висококачественото жито.

Бесилката стояла на площада десет години. Дървото устоявало, но се налагало периодично да сменят въжето. Нито веднъж не била използвана. Нито веднъж Ахав не споменал за нея. Видът й бил достатъчен, за да превърне смелостта в страх, доверието в подозрение, подстрекаванията към бунт в шушукания на одобрение. В края на десетата година, когато най-сетне във Вискос властвал законът, Ахав наредил да съборят бесилката и от дървото да издигнат на нейното място кръст.

Шантал направи пауза. В притихналия бар се чу единствено самотното ръкопляскане на чужденеца.

— Много хубава история — каза той. — Ахав наистина е познавал човешката природа: хората се подчиняват на обществото не от желание да спазват законите, а поради страха от наказание. Всеки от нас носи тази бесилка вътре в себе си.

— Днес по настояване на чужденеца ще изтръгна този кръст и ще издигна нова бесилка на площада — продължи момичето.

— Карлос — подсказа й някой. — Името му е Карлос и ще е по-учтиво да го назоваваш по име, отколкото да го наричаш „чужденеца“.

— Не знам как се казва. Всички данни от адресната карта са фалшиви. Никога нищо не е платил с кредитна карта. Не знаем нито откъде идва, нито къде отива; сигурно и обаждането до летището е лъжа.

Всички се обърнаха към него; той не откъсваше погледа си от Шантал.

— Всъщност, когато казваше верни неща, вие не му вярвахте; наистина е работил във военен завод, преживял е много приключения, бил е какъв ли не, от обичлив баща до безмилостен бизнесмен. Живеейки тук, вие не можете да разберете, че животът е много по-сложен и по-разнообразен, отколкото си мислите.

„Крайно време е това момиче да обясни какво иска да каже“, помисля си хотелиерката. И Шантал обясни:

— Преди четири дни този човек ми показа десет много големи златни кюлчета. С тях би могло да бъде осигурено бъдещето на всички жители на Вискос през следващите трийсет години, да бъдат извършени важни реформи в селището, да бъде построен парк за децата с надеждата, че някой ден те ще се върнат и ще заживеят отново в нашето село. После той ги скри в гората и сега не знам къде са.

Всички пак се обърнаха към чужденеца; този път той ги погледна и кимна в знак на потвърждение.

— Това злато ще бъде на Вискос, ако през следващите три дни тук някой бъде намерен убит. Ако никой не умре, чужденецът ще си замине и ще отнесе съкровището си. Това е. Казах всичко, което имах за казване, издигнах отново бесилката на площада. Само че този път тя не е там, за да бъде избягнато едно престъпление, а за да увисне на нея някой невинен, чието принасяме в жертва да помогне на селото да процъфти.

За трети път хората се обърнаха към чужденеца; той отново кимна.

— Това момиче умее да разказва истории — каза той, като изключи касетофона и го прибра в джоба си.

Шантал отиде на мивката и започна да мие чашите. Времето сякаш бе спряло във Вискос; никой нищо не казваше. Чуваше се само шумът от течащата вода, звънтенето на стъклото при допира му с мрамора и далечният вятър, брулещ голите клони на дърветата. Кметът наруши мълчанието.

— Ще извикаме полиция.

— Направете го — каза чужденецът. — Записал съм всичко на касетата. Единствените ми думи са: „Това момиче умее да разказва истории.“

— Ако обичате, качете се в стаята си, съберете си нещата и веднага напуснете селото — разпореди се хотелиерката.

— Платил съм за една седмица и ще стоя една седмица. Дори и ако се наложи да извикам полиция.