Паулу Коелю - Демонът и сеньорита Прим

— Ако открадна златото, няма да ме видите повече.

За пръв път през този почти половин час, докато траеше разговорът им, чужденецът се усмихна леко.

— Занимавал съм се с оръжия, недей да го забравяш. А това включва и тайните служби.

Мъжът поиска тя да го заведе обратно до реката — беше се изгубил и не знаеше как да се върне. Шантал взе пушката — която бе поискала от един приятел под претекст, че напоследък се чувства много напрегната и желае да се поразсее, ловувайки, — прибра я в платнената чанта и двамата тръгнаха надолу. По пътя не размениха нито дума. Когато отново стигнаха до реката, той се сбогува с думите:

— Разбирам защо се бавиш, но не мога да чакам повече. Разбирам също така, че за да се пребориш със самата себе си, ти беше нужно да ме опознаеш по-добре: сега вече ме познаваш. Аз съм човек, който върви по земята, придружаван от един демон; за да го отстраня или да го приема окончателно, трябва да си отговоря на някои въпроси.

Някой бе започнал да удря с вилица по една чаша. Всички, които този петък бяха в препълнения бар, се обърнаха по посока на звука; сеньорита Прим молеше за тишина.

Веднага настъпи мълчание. Никога досега в историята на селището някакво момиче, чието единствено задължение беше да сервира на клиентите, не бе правило подобно нещо.

„Дано наистина да има нещо важно за казване — помисли си хотелиерката. — Иначе ще я уволня още днес, въпреки че обещах на баба й да не я изоставям.“

— Искам да ме изслушате — каза Шантал. — Ще разкажа една история, която всички знаят, с изключение на нашия гост. — И тя посочи към чужденеца. — После ще разкажа една история, която никой от вас не знае, с изключение на нашия гост. След като чуете и двете истории, вие трябва да прецените дали съм сгрешила, прекъсвайки заслужената ви почивка в петъчната вечер след една седмица на изтощителен труд.

„Това момиче поема голям риск — мислеше си свещеникът. — Няма нещо, което то да знае, а ние не. Макар и да е бедно сираче без никакви средства, ще й бъде трудно да убеди хотелиерката да я остави на работа.“

Всъщност няма да е чак толкова трудно, продължи да размишлява той. Всички ние вършим грехове, сърдят ни се два-три дни и след това всичко се забравя. Никой друг от селото не би могъл да работи в бара. Тази работа е за млади хора, а във Вискос отдавна няма младежи.

— Вискос има три улици, малък площад с кръст, няколко разрушени къщи и църква с гробище до нея — започна тя.

— Момент! — каза чужденецът.

Извади малък касетофон от джоба си, включи го и го постави на масата.

— Всичко, свързано с историята на Вискос, ме интересува. Не искам да забравя нито дума и се надявам, че нямате нищо против да ви запиша.

Шантал не знаеше дали да възрази, или не, но нямаше време за губене. От часове се бореше със страховете си и най-сетне бе събрала достатъчно смелост, за да започне, ето защо не искаше да я прекъсват повече.

— Вискос има три улици, малък площад с кръст, няколко разрушени къщи, други няколко добре запазени, хотел, пощенска кутия на един стълб и църква с малко гробище до нея.

Този път поне бе дала по-подробно описание. Вече не беше толкова нервна.

— Както всички ние знаем, Вискос е бил редут на престъпници, докато нашият велик законодател Ахав, след като бил покръстен от свети Савин, не успял да го превърне в това селце, което днес приютява само добронамерени мъже и жени. Това, което нашият чужденец не знае и което ще разкажа сега, е начинът, по който Ахав постигнал намерението си. Нито за миг не се опитал да убеждава когото и да било, защото познавал човешката природа; хората щели да приемат честността му за слабост и следователно властта можела да му се изплъзне.

Ето защо сторил следното: извикал няколко дърводелци от едно съседно село, дал им лист със скица и им наредил да построят нещо там, където днес се намира кръстът. Около десетина дни жителите на селото денонощно чували шума от чуковете и виждали как дърводелците режат дървени дъски и ги сглобяват. На десетия ден огромният предмет, над който всички си блъскали главите, бил издигнат на площада и покрит с платно. Ахав свикал всички жители на Вискос, за да присъстват на откриването на паметника. Тържествено, без никаква реч, той издърпал платното: показала се бесилка. С въже, с капак на пода и всичко останало. Нова-новеничка, покрита с пчелен восък, за да издържа на лошото време. Ахав прочел пред насъбралото се множество поредица от закони, които защитавали земеделците, насърчавали животновъдството, предвиждали награди за всеки, който допринесе за разрастването на търговията във Вискос. Накрая добавил, че от този момент нататък всеки трябва да си намери някаква почтена работа или да отиде да живее другаде. Не казал нищо друго, нито веднъж не споменал за „паметника“, който току-що открил; Ахав не вярвал в заплахи.