Паулу Коелю - Демонът и сеньорита Прим

„Това е точно моята история“, помисли си чужденецът.

Шантал се опитваше да върви колкото се може по-бързо, тъй като беше по-млада, по-енергична и искаше да има психологическо предимство, като измори и засрами мъжа, който я придружаваше; той обаче успяваше да следва ритъма на крачките й. Въпреки че не се бе изморил много, по едно време я помоли да вървят по-бавно.

Стигнаха до малък заслон, покрит със зелена мушама; бе добре замаскиран, ловците го използваха, за да изчакват там плячката си. Седнаха вътре, като търкаха и духаха замръзналите си ръце.

— Какво искате? — попита тя. — Защо ми изпратихте бележката?

— Ще ти задам една гатанка: от всички дни в живота ни кой е този, който никога не идва?

Не получи отговор.

— Утрешният — каза чужденецът. — Но ти, както изглежда, вярваш, че утрешният ден ще настъпи, и отлагаш това, за което те помолих. Днес е първият от почивните дни: ако не кажеш нищо, аз самият ще го сторя.

Шантал излезе от колибата, отдалечи се на разумно разстояние, откопча платнената чанта и извади пушката. Чужденецът сякаш не обърна никакво внимание на това.

— Бутала си златото — продължи той. — Ако трябва да напишеш книга за този епизод от живота си, мислиш ли, че болшинството от читателите — които се сблъскват с какви ли не трудности, понасят несправедливостите на живота и на останалите, принудени са непрекъснато да се борят, за да плащат училището на децата и храната на масата — ще се молят ти да избягаш с кюлчето?

— Не знам — отвърна тя, като зареди пушката с един патрон.

— И аз не знам. Това е отговорът, който исках да получа.

Шантал постави още един патрон.

— Готвиш се да ме убиеш, въпреки че се опита да ме успокоиш с историята за вълка, когото търсиш. Толкова по-добре, защото по тоя начин отговаряш на въпроса ми: хората по природа са лоши, щом като обикновена сервитьорка от някакво затънтено село е способна на престъпление заради пари. И понеже вече знам отговора, ще умра доволен.

— Вземете — каза тя на чужденеца, като му подаде оръжието. — Никой няма представа, че ви познавам. Всички данни от адресната ви карта са фалшиви. Можете да си тръгнете когато поискате и, както разбирам, можете да отидете в която част на света пожелаете. Не е нужно да имате точен мерник: достатъчно е да насочите пушката към мен и да натиснете спусъка. Патронът се състои от многобройни оловни частици, които, след като излязат от цевта, се разпръскват конусовидно. Така могат да бъдат убити птици и хора. Можете дори да гледате в друга посока, ако не искате да видите разкъсаното ми тяло.

Мъжът постави пръста си на спусъка и се прицели в Шантал; тя с изненада установи, че държи пушката съвсем правилно, като професионалист. Дълго стояха така; момичето знаеше, че едно леко подхлъзване или трепване, предизвикано от някое внезапно появило се животно, могат да направят така, че пръстът му да помръдне и оръжието да изгърми. В този миг си даде сметка колко инфантилно се бе държала, опитвайки се да предизвика някого единствено заради удоволствието да го провокира с думите, че не е способен да стори това, което иска от другите.

Чужденецът държеше пушката насочена към нея, очите му не мигваха, ръцете му не трепваха. Вече беше късно — той може би се беше убедил, че всъщност идеята да убие това момиче, което го бе предизвикало, не е толкова лоша. Шантал се канеше да го помоли за прошка, но чужденецът свали пушката, преди тя да бе произнесла и една дума.

— Мога почти да докосна страха ти — каза той, връщайки пушката на Шантал. — Долавям миризмата на стичащата се от теб пот, въпреки че дъждът успява да я прикрие; и чувам туптенето на сърцето ти, което още малко, и ще излезе от гърлото ти, макар че вятърът люлее клоните и вдига адски шум.

— Тази вечер ще направя това, за което ме помолихте — каза Шантал, преструвайки се, че не е чула всички онези истини, които той бе изрекъл. — В края на краищата вие сте дошли във Вискос, за да научите повече за собствения си характер: дали сте добър или лош. И аз току-що ви показах следното: въпреки всичко, което изпитах и сега престанах да изпитвам, вие бихте могли да натиснете спусъка, а не го направихте. Знаете ли защо? Защото сте страхливец. Използвате другите, за да решавате собствените си противоречия, но не сте в състояние сам да вземете решение.

— Един немски философ някога е казал: Дори и Бог има своя ад и това е любовта му към хората. Не, не съм страхливец. Вече съм натискал други спусъци, много по-лоши от спусъка на това оръжие; с други думи, произвеждал съм оръжия, много по-добри от това тук, и съм ги пласирал по света. Всичко съм вършил съвсем легално, посредством сделки, одобрени от правителството, печати, разрешаващи износа, плащане на данъци… Ожених се за жената, която обичах, родиха ми се две красиви дъщери, не присвоих нито едно сентаво от компанията си и винаги успявах да получа онова, което ми се полага. Ти се мислиш за жертва на съдбата, а аз, тъкмо обратното, винаги съм бил много активен. Борих се с превратностите, които се изпречваха пред мен, загубих някои битки, спечелих други, но разбрах, че победите и пораженията са част от живота на всеки един, ала не и от живота на страхливците, както ти ги наричаш, понеже те никога не губят, нито пък печелят. Много съм чел. Ходил съм на църква. Боял съм се от Бога и съм спазвал заповедите му. Бях с много добра заплата като директор на огромна фирма. И понеже получавах комисиона за всяка сделка, печелех достатъчно, за да издържам жена си, да осигуря дъщерите си, внуците и правнуците си, като се има предвид, че търговията с оръжие движи най-големите капитали в света. Давах си сметка какво означава всяко едно оръжие, което продавах, затова лично следях сделките; открих много случаи на корупция, уволних хора, спрях продажбите. Оръжията ми бяха произведени, за да защитават реда — единственият начин да продължи прогресът и изграждането на света, поне така си мислех.