Паулу Коелю - Демонът и сеньорита Прим

— Като чужденеца например — каза Шантал, надявайки се да разбере дали и Берта е разговаряла с него. Но старицата нищо не отвърна. — Не знам защо Ахав толкова много е искал да спаси Вискос — продължи момичето. -По- рано е бил средище на престъпници, а сега е селище на страхливци.

Старицата със сигурност знаеше нещо. Оставаше Шантал да разбере дали самият чужденец й го е казал.

— Така е. Не знам обаче дали това е малодушие. Мисля, че всички се страхуват от промени. Искат Вискос да си остане такъв, какъвто винаги е бил: място, където се обработва земята и се отглежда добитък, охотно се посрещат ловци и туристи, но всеки знае какво точно ще се случи на следващия ден и само бурите са непредвидими. Може би това е начин да се постигне душевно спокойствие, въпреки че съм съгласна с теб за следното: всички тук смятат, че контролират всичко, а всъщност не контролират нищо.

— Не контролират нищо — съгласи се Шантал.

— „Никой не може да добави ни една йота, нито чертица към това, което вече е написано“ — каза старицата, цитирайки един текст от католическото Евангелие. — Но на нас ни харесва да живеем с тази илюзия, защото тя ни дава сигурност.

В крайна сметка, става дума за избор, не по-лош от много други възможности, макар че е глупаво да се опитваш да контролираш света и да вярваш в някаква измамна сигурност, която изобщо не те подготвя за живота. Когато човек най-малко очаква, едно земетресение издига планини, гръмотевица поваля дърво, което се е подготвяло за пролетното възраждане, ловна злополука отнема живота на някой честен човек.

Берта за стотен път разказа как е починал мъжът й. Бил един от най-добрите водачи в областта, човек, който гледал на лова не като на дивашки спорт, а като на начин да бъде запазена традицията. Благодарение на него във Вискос бил създаден резерват за животните, а кметството прокарало закони, за да защити някои изчезващи видове, за всяко убито животно се плащала такса и от парите се ползвало цялото население.

Съпругът на Берта се опитвал да открие в този спорт — според някои жесток, според други традиционен — начин, чрез който да предаде на ловците поне малко от изкуството да се живее. Когато пристигал много богат, но неопитен ловец, той го отвеждал до някое пусто място. И там поставял върху един камък бирена кутия.

Отдалечавал се на петдесет метра от кутията и само с един изстрел я уцелвал. „Аз съм най-добрият стрелец в областта — казвал той. — А сега ще те науча как да станеш толкова добър колкото съм и аз.“

Поставял кутията на същото място, отдалечавал се на същото разстояние и карал другия да му завърже очите. После се прицелвал и отново стрелял.

„Улучих ли?“, питал мъжът на Берта, махайки превръзката от очите си.

„Разбира се, че не — отвръщал новодошлият ловец, доволен, че горделивият водач бил засрамен. — Куршумът мина много далеч от целта. Съмнявам се, че можеш да ме научиш на нещо.“

„Току-що те научих на най-важното в живота — отвръщал мъжът на Берта. — Винаги когато се стремиш да получиш нещо, добре си отваряй очите, съсредоточи се и разбери какво точно искаш. Никой не улучва целта със затворени очи.“

Ала веднъж, докато поставял кутията обратно на мястото й след първия изстрел, другият ловец решил, че е дошъл неговият ред да изпробва точността си. Стрелял, преди мъжът на Берта да се върне на мястото си; изстрелът бил погрешен и го уцелил във врата. Новодошлият нямал време да научи чудесния урок за концентрирането и преследването на целта.

— Време е да си вървя — каза Шантал. — Трябва да свърша някои неща, преди да отида на работа.

Берта й пожела приятен следобед и я изпрати с поглед, докато момичето не се скри в уличката, която минаваше край църквата. Годините, които бе прекарала седнала пред вратата, загледана в планините и облаците или разговаряйки мислено с починалия си съпруг, я бяха научили „да вижда“ хората. Речникът й беше ограничен, не успяваше да намери една или друга дума, за да опише многобройните впечатления, които другите оставяха у нея, но се случваше така, че съзираше скритото в другите, отгатваше чувствата им.

Всичко започна на погребението на нейната голяма и единствена любов; докато плачеше, едно дете до нея — синът на един от жителите на Вискос, който днес беше зрял мъж и живееше на хиляди километри оттук — я попита защо е тъжна.

Берта не искаше да плаши детето с думи за смърт и сбогуване; каза му само, че мъжът й е отпътувал и сигурно ще мине много време, докато се завърне във Вискос.