Паулу Коелю - Демонът и сеньорита Прим

— Температурите най-сетне ще се понижат — каза Берта.

Шантал се запита защо когато хората нямат тема за разговор, си мислят, че времето е нещо важно. Кимна с глава в знак на съгласие и продължи пътя си. Вече си бяха казали с Берта всичко, което имаха за казване през всичките тези години, прекарани в това село. Имаше период, когато смятаха Берта за интересна, смела жена, успяла да се вземе в ръце след смъртта на своя съпруг, починал при злополука по време на лов; тя бе продала част от имота и бе вложила тези пари заедно със застраховката в сигурна инвестиция, така че сега живееше от лихвите.

С течение на времето обаче вдовицата бе престанала да я интересува и се бе превърнала в олицетворение на всичко онова, от което Шантал се боеше и не желаеше да се случи на самата нея: да свърши живота си, седнала на стол пред къщата, навлечена с няколко жилетки през зимата, загледана в единствения пейзаж, който познаваше, да следи всичко онова, което нямаше защо да бъде следено, тъй като тук нямаше нищо сериозно, значимо или ценно.

Тръгна из потъналата в мъгла гора, без да се страхува, че ще се изгуби, защото познаваше отлично всяка пътека, дърво и камък. Представи си колко емоционална ще е тази вечер; репетираше различните начини, по които би могла да разкаже за предложението на чужденеца — в някои от тях предаваше направо това, което бе чула и видяла, в други разказваше някаква история, все едно истинска или не, имитирайки стила на мъжа, заради когото вече три нощи не бе спала.

„Той е много опасен и е по-лош от всички ловци, които съм срещала.“ Докато вървеше из гората, Шантал започна да осъзнава, че е открила още една личност, почти толкова опасна, колкото и чужденецът: самата тя. Преди четири дни не си даваше сметка, че е започнала да свиква с това, което е, с това, което би могла да очаква от съдбата, с факта, че животът във Вискос не е чак толкова лош — в крайна сметка през лятото областта се изпълваше с туристи, които наричаха мястото „рай“.

А сега чудовищата излизаха от гробовете си и я плашеха нощем, караха я да се чувства нещастна жертва на несправедливостта, изоставена от Бога и от собствената си съдба. Дори нещо по-лошо: караха я да вижда горчивината, която носеше в себе си денем и нощем, в гората и там, където работеше, на редките срещи и в многобройните моменти на самота.

„Проклет да е този човек! Проклета да съм и аз, че го накарах да пресече пътя ми!“

На връщане в селото се разкая за всяка минута от живота си, като проклинаше майка си, че е починала толкова рано, баба си, защото я бе учила да бъде добра и честна, приятелите си, които я бяха изоставили, съдбата си, от която не можеше да избяга.

Берта още беше там.

— Закъде бързаш толкова? — попита я тя. — Седни до мен и си почини.

Шантал я послуша. Така и времето щеше да мине по-бързо.

— Селото като че ли се променя — каза Берта. — Във въздуха се носи нещо различно; вчера чух белязания вълк да вие.

Девойката изпита облекчение. Белязан или не, някакъв вълк бе вил през онази нощ и поне още един човек освен нея го бе чул.

— Това село никога няма да се промени — отвърна тя. -Сменят се само сезоните и сега е ред на зимата.

— Не е това. Пристигането на чужденеца е.

— Но какво общо има с Вискос пристигането на чужденеца?

— По цял ден наблюдавам природата. Някои мислят, че е загуба на време, но за мен това беше единственият начин да преживея загубата на онзи, когото толкова обичах. Виждам как сезоните отминават, листата на дърветата скапват, после се появяват отново. Но от време на време някое природно явление предизвиква безвъзвратни промени. Разказвали са ми, че планините около нас са се появили след земетресение, станало преди хиляди години.

Момичето кимна; същото им бяха казали и в училище.

— С една дума, нищо не се повтаря такова, каквото е било преди. Страх ме е, че сега ще стане точно така.

На Шантал й се прииска да разкаже историята със златото, защото подозираше, че старицата знае нещо, но я премълча.

— Мисля си за Ахав, нашия велик реформатор, нашия герой, благословен от свети Савин.

— Защо точно за Ахав?

— Защото е разбрал, че някоя маловажна постъпка, дори да е резултат от добри намерения, може да унищожи всичко. Разказват, че след като донесъл мир в селището, отстранил закоравелите престъпници и модернизирал селското стопанство и търговията във Вискос, една вечер събрал приятелите си, за да ги нагости с вкусно месо. В един момент забелязал, че солта свършила. Тогава Ахав повикал сина си и му казал: „Върви в селото и купи сол. Но плати за нея точно толкова, колкото струва: ни повече, ни по-малко.“ Синът му се изненадал: „Разбирам, че не трябва да я купя скъпо, тате. Но ако мога да се спазаря, защо да не спестя малко пари?“ „В един голям град това е за препоръчване. Но ако това започне да се случва в село като нашето, то ще загине.“ Синът излязъл, без да задава повече въпроси. Гостите обаче, които присъствали на разговора, поискали да узнаят защо солта не трябва да се купува на по-ниска цена и Ахав отговорил: „Този, който продава сол, като подбива цената, сигурно го прави, защото отчаяно се нуждае от пари. А онзи, който се възползва от това положение, показва неуважение към потта и борбата на човек, който се е трудил, за да произведе нещо.“ „Но това е твърде малко, за да може да унищожи цяло едно село.“ „И след създаването на света несправедливостта била съвсем малко. Но всеки новопоявил се на земята човек добавял към нея по нещо, като си мислел, че не е кой знае какво, и вижте докъде сме стигнали сега.“