Паулу Коелю - Демонът и сеньорита Прим

Имаха право, въпреки че историите се повтаряха. И изведнъж Шантал спря, а ръката й застина върху дръжката на вратата. Толкова пъти бе чувала как е починал мъжът на Берта, а едва в този миг си даде сметка, че в тази история се крие много важен за нея урок. Спомни си за своята последна разходка из гората, за глухата си омраза, насочена към всичко наоколо, готова да наранява безразборно всеки, който й се изпречи — нея самата, селото, неговите жители, синовете на неговите жители.

Но истинската й цел бе само една: чужденецът. Да се концентрира, да стреля, да улучи жертвата. За целта й беше необходим план — би било глупаво да каже нещо тази вечер и да изпусне положението от контрол. Реши да отложи с още един ден разказа за срещата си с чужденеца, ако изобщо някога се престраши да я разкрие пред жителите на Вискос.

Същата вечер Шантал забеляза, че заедно с парите за обичайната почерпка чужденецът й подаде и някаква бележка. Тя я пъхна в джоба си, преструвайки се, че не й отдава голямо значение, въпреки че бе забелязала как въпросителният поглед на чужденеца се опитва да срещне нейния. Ролите като че ли бяха разменени: тя владееше положението, тя избираше мястото и часа на битката. Именно по този начин действаха добрите ловци: те диктуваха условията и правеха така, че жертвата да дойде при тях.

Едва когато се прибра в стаята си, този път със странното усещане, че през нощта ще спи много добре, прочете бележката: той искаше да се срещнат на същото място, където се бяха запознали.

Накрая бе добавил, че предпочита да разговарят насаме. Но ако тя поиска, биха могли да разговарят пред всички.

Тя не подцени отправената заплаха; напротив, бе доволна. Това доказваше, че той губи контрол, защото опасните мъже и жени никога не постъпват така. Ахав, великият миротворец на Вискос, често казвал: „Съществуват два вида глупаци — едните се отказват да направят нещо, защото са били заплашени, а другите мислят, че заплашвайки, ще постигнат нещо.“

Скъса бележката на дребни парченца, изхвърли ги в тоалетната и пусна водата, изкъпа се с почти вряла вода, пъхна се под завивките и се усмихна. Бе постигнала точно това, което искаше: да се срещне отново с чужденеца, за да разговаря с него насаме. Ако иска да разбере как да го победи, трябва да го опознае по-добре.

Заспа почти веднага. Сънят й бе дълбок, възстановителен, отпускащ. Бе прекарала една нощ с Доброто, една нощ с Доброто и Злото и една нощ със Злото. Нито едното, нито другото бяха постигнали нещо, но все още бяха живи в душата й и сега встъпваха в битка помежду си, за да докажат кое е по-силно.

Когато чужденецът пристигна, Шантал беше мокра до кости; бурята бе забушувала отново.

— Хайде да не си говорим за времето — каза тя. — Както виждате, вали. Знам едно място, където можем да разговаряме.

Стана и взе една голяма платнена торба.

— Носиш пушка — отбеляза чужденецът.

— Да.

— Искаш да ме убиеш.

— Искам. Не знам дали ще успея, но имам голямо желание да го сторя. Донесох оръжието обаче с друга цел: може да срещна белязания вълк по пътя си и да го убия — така във Вискос ще започнат да ме уважават повече. Чух го да вие вчера, въпреки че никой не ми вярва.

— Какъв е този белязан вълк?

Тя се поколеба дали да допусне по-близо до себе си този човек, който беше неин враг. Спомни си впрочем за една книга по японски бойни изкуства — винаги четеше онова, което гостите оставяха в хотела, независимо на каква тема беше написаното, защото не й се искаше да харчи пари за книги. И там пишеше, че най-добрият начин да отслабиш противника си е да го накараш да повярва, че си на негова страна.

Вървейки под дъжда и вятъра, тя му разказа историята. Преди две години един от жителите на Вискос — а именно ковачът на селото — излязъл да се разходи, когато изведнъж се озовал срещу един вълк и малките му. Мъжът се изплашил, взел един клон и тръгнал срещу животното. В такива случаи обикновено вълкът бяга, но понеже този бил с вълчетата си, на свой ред атакувал и ухапал човека по крака. Ковачът, чиято професия изисквала от него да притежава необикновена сила, успял да го удари много силно и вълкът отстъпил, като се скрил в гората с малките си и никой повече не го видял; всичко, което се знае за него, е, че има бяло петно на лявото ухо.

— Затова ли е „белязан“?

— Дори и най-свирепите животни обикновено никога не нападат човека освен в изключителни ситуации като тази, за да защитят малките си. Но след като нападнат човек и опитат човешка кръв, стават опасни; стават ненаситни и от диви животни се превръщат в убийци. Всички вярват, че този вълк някой ден отново ще нападне човек.