Паулу Коелю - Демонът и сеньорита Прим

Колкото повече свикваше с компанията на демона, толкова повече се опитваше да научи за произхода на Злото, ала за нищо от онова, за което питаше, не получаваше точен отговор.

„Излишно е да се опитваш да откриеш защо съществувам. Ако искаш някакво обяснение, приеми за себе си, че аз съм начинът, който Бог е избрал да се самонакаже за това, че в момент на разсеяност е създал Вселената.“

И понеже демонът не говореше много за себе си, човекът започна да търси всякаква информация за ада. Откри, че в повечето религии се говори за така нареченото „място за наказания“, където отива безсмъртната душа поради това, че е извършила някои престъпления срещу обществото (като че ли обществото бе по-важно от отделната личност). Някои твърдяха, че след като напусне тялото, духът преминава през някаква река, среща едно куче, влиза през една врата, от която никога повече не излиза. И тъй като трупа се полага в гроб, това място за мъчения се описва като тъмно, разположено във вътрешността на земята; а благодарение на вулканите се знае, че тази вътрешност е изпълнена с огън и човешкото въображение бе измислило пламъците, с които са измъчвани грешниците.

Най-интересното описание на мястото на осъдените откри в една арабска книга: в нея пишеше, че след като веднъж излезе от тялото, душата трябва да премине по мост, тънък като острието на бръснач, като от дясната му страна се намира раят, а от лявата — поредица от кръгове, които водят до мрака вътре в земята. Преди да премине по моста (в книгата не се обясняваше накъде води той), всеки трябва да вземе в дясната си ръка своите добродетели, а в лявата — греховете си и след като изгуби равновесие, пада от тази страна, към която натежават постъпките му на земята.

Християнството говори за място, където се чува плач и скърцане на зъби. Юдейството споменава за някаква вътрешна пещера, в която има място за определен брой души, и в деня, когато адът се изпълни, ще настъпи краят на света. В исляма става дума за огън, в който всички ще изгорят, „освен ако Бог не пожелае обратното“. За хиндуистите адът никога не е бил място на вечни мъки, защото вярват, че след време душата се преражда, за да изкупи греховете си на същото място, където ги е извършила — тоест на този свят. Въпреки това и те имат 21 вида места за мъчения, намиращи се „във вътрешните земи“.

И будистите правят разлика между видовете наказания, които душата може да изтърпи; осем огнени и осем леденостудени ада, а също и едно царство, в което осъденият не усеща нито студ, нито горещина, а само вечен глад и жажда.

Нищо не би могло да се сравни обаче с невероятното разнообразие, което китайците са измислили; обратно на останалите — които разполагат ада в недрата на земята — според тях душите на грешниците отиват в някаква планина, наречена Малката желязна ограда, която е обградена от друга, Голямата ограда. Между двете планини са разположени един над друг осем големи ада, като на всеки от тях са подчинени по шестнайсет малки ада, на които пък са подчинени десет милиона ада, намиращи се под тях. Според китайците демоните са произлезли от душите на онези, които вече са изтърпели наказанията си. Впрочем единствено китайците обясняват по убедителен начин произхода на демоните — те са зли, защото са изпитали злото върху собствената си плът и сега искат да го прехвърлят върху останалите, и така се получава вечен кръг от отмъщения.

„Може би така е и с мен“, каза си чужденецът, спомняйки си думите на сеньорита Прим. Демонът също ги бе чул и бе усетил, че е изгубил малко от така трудно завоюваната територия. Единственият начин да си го възвърне бе да не остави и сянка на съмнение у чужденеца.

„Добре, ти се усъмни за момент — каза демонът. — Но страхът продължава да съществува. Историята с бесилката е много хубава, защото дава много добро обяснение: хората са добродетелни от страх, но по природа са лоши, защото всички те са мои потомци.“

Чужденецът трепереше от студ, но реши да постои още малко на отворен прозорец.

— Господи, не съм заслужил това, което ми се случи. Щом ти го стори с мен, аз мога да направя същото с другите. Това се нарича справедливост.

Демонът се изплаши, но реши да замълчи — не биваше да издава собствения си страх. Човекът богохулстваше и оправдаваше действията си — но за пръв път от две години насам демонът го чуваше да се обръща към небесата. И това беше лош знак.

„Това е добър знак“, бе първата мисъл, която хрумна на Шантал, когато чу клаксона на пикала, който караше хляба. Животът във Вискос не се бе променил, хората щяха да излязат от домовете си, за да си купят хляб, имаха цяла събота и неделя да размишляват върху безумното предложение, което им бе направено, а в понеделник сутринта щяха да изпратят чужденеца с известно угризение. Съшия следобед тя щеше да им разкаже за облога, който бе сключила, съобщавайки им, че са спечелили битката и са богати.