Паулу Коелю - Демонът и сеньорита Прим

Никога няма да стане светица като свети Савин, но много от бъдещите поколения ще я помнят като жената, която е спасила селото от повторното посещение на Злото; може би щяха да измислят легенди за нея, а бъдещите жители на Вискос щяха да си я представят като красива жена, единствената, която не е напуснала Вискос като млада, защото е знаела, че й предстои да изпълни някаква мисия. Благочестиви жени ще й палят свещи, а младежите ще въздишат, влюбени в героинята, с която не са могли да се запознаят.

Шантал се почувства горда. После се сети, че трябва да си затваря устата и да не споменава за кюлчето, което й принадлежи, защото биха могли да я убедят, че ако иска да я смятат за светица, ще трябва да раздели с тях и своята част.

По свой начин помагаше на чужденеца да спаси душата си и Бог сигурно ще го вземе предвид, когато някой ден се наложи той да отговаря за делата си. Съдбата на този мъж обаче не я интересуваше особено; това, което трябваше да стори сега, беше да се моли двата дена, които предстояха, да минат бързо, защото тайната едва се побираше в сърцето й.

Жителите на Вискос не бяха нито по-добри, нито по-лоши от тези в съседните села, но със сигурност не биха били способни да извършат престъпление за пари — тя бе убедена в това. Сега, когато историята бе станала обществено достояние, никой мъж или жена не можеха да проявят самоинициатива; първо, защото наградата щеше да бъде разделена по равно и тя не познаваше човек, който би се наел да рискува, за да се облагодетелстват другите. Второ: ако все пак възнамеряваха да извършат това, което тя смяташе за немислимо, ще трябва да разчитат на съучастничество от страна на всички — с изключение може би на набелязаната жертва. И ако дори само един човек се обявеше против идеята — ако не се намереше друг, този човек щеше да бъде тя, — мъжете и жените на Вискос ще рискуват да бъдат издадени на правосъдието и заловени. По-добре да си беден и почтен, отколкото богат, но в затвора.

Докато Шантал слизаше по стълбите, си спомни, че дори едни най-обикновени избори за кмет на село от три улици бяха предизвикали разгорещени спорове и хората се бяха разделили. Когато решиха да построят детски парк в най-ниската част на Вискос, се бяха получили такива разногласия, че строежът така и не бе започнат — едни изтъкваха, че в селото няма деца, други възразяваха, че ако има такъв парк, децата ще се върнат, когато родителите им си дойдат по празниците и забележат, че има някакъв напредък. Във Вискос се спореше за всичко: за качеството на хляба, за законите за лова, дали съществува, или не белязан вълк, за странното поведение на Берта, а сигурно и за тайните срещи на сеньорита Прим с някои от гостите на хотела, въпреки че никой досега не се бе осмелил да засегне тази тема в нейно присъствие.

Тя се приближи до пикала с вида на човек, който за пръв път в живота си играе главна роля в историята на селището. Досега тя беше само едно бедно сираче, което не бе успяло да се омъжи и бе принудено да работи нощем, нещастно момиче, което си търси компания.

Така им се пада, нека да чакат! Още два дни и всички ще й целуват краката, ще й благодарят за богатството и щедростта, може би дори ще я помолят да се кандидатира за кмет на следващите избори (всъщност като че ли ще е по-добре да остане малко по-дълго във Вискос и да се порадва на наскоро придобитата слава).

Хората около пикапа купуваха хляб, без да разговарят помежду си. Всички се обърнаха към нея, но не казаха нито дума.

— Какво се е случило в това село? — попита момчето, което караше хляба. — Умрял ли е някой?

— Не — отвърна ковачът, който също бе тук, въпреки че бе събота сутрин и той би могъл да спи до късно. — На един човек му е зле и затова сме разтревожени.

Шантал не разбираше какво става.

— Купувай по-бързо каквото ще купуваш, че момчето бърза — каза й някой.

Тя протегна автоматично ръката си с парите и взе хляба. Момчето от пикапа сви рамене — сякаш отказваше да разбере какво става, — върна й рестото, пожела на всички „приятен ден“ и си тръгна.

— Сега аз съм тази, която пита: какво се е случило в това село?

От страх Шантал бе повишила глас повече, отколкото позволяваше възпитанието.

— Знаеш какво се е случило — каза ковачът. — Искаш да извършим престъпление за пари.

— Нищо подобно! Направих само това, за което човекът ме помоли! Полудели ли сте?

— Ти си полудяла! Защо прие да посредничиш на някакъв луд? Какво искаш? Ще спечелиш ли нещо от това? Нима искаш да превърнеш това село в ад както в историята за Ахав? Забрави ли за чест и достойнство?