Паулу Коелю - Демонът и сеньорита Прим

Въпреки че във Вискос живееха само 281 души, от които Шантал бе най-младата, а Берта най-възрастната, селото бе управлявано от пет-шест човека: съдържателката на хотела, която отговаряше за удобството на туристите, свещеникът, който отговаряше за душите, кметът, който отговаряше за законите за лова, жената на кмета, която отговаряше за кмета и за неговите решения, ковачът, който бе ухапан от белязания вълк, ала бе оживял, и собственикът на повечето от земите около селото. Впрочем именно той бе забранил построяването на детския парк с далечната надежда, че Вискос ще се разрасне, а избраното място бе идеално за построяване на луксозна къща.

Останалите жители на Вискос не се интересуваха от онова, което се случваше или не се случваше в селото, тъй като бяха заети с грижите по овцете, житото и семействата си. Ходеха в бара на хотела и на литургия, спазваха законите, поправяха инструментите си в ковачницата и понякога купуваха земя. Земевладелецът никога не посещаваше бара; бе научил историята от прислужницата си, която се бе оказала там онази вечер и си бе тръгнала превъзбудена, коментирайки с приятелките си и с господаря си, че гостът на хотела сигурно е много богат човек, но, кой знае, може би има син, който се опитва да го накара да му даде част от богатството. Разтревожен за бъдещето си — или по-скоро от факта, че историята на сеньорита Прим може да се разчуе и да прогони ловците и туристите, — той бе свикал извънредно събрание. И докато Шантал се отправяше към гората, чужденецът предприемаше тайнствените си разходки, а Берта обсъждаше с мъжа си дали да се опита да спаси селото, или не, групата се събираше в сакристията на малката църква.

— Единственото решение е да повикаме полицията — каза земевладелецът. — Очевидно е, че златото не съществува; мисля, че този човек се опитва да съблазни прислужницата ми.

— Не знаеш какво говориш, защото не си бил там — отвърна кметът. — Златото съществува, сеньорита Прим не би рискувала репутацията си, без да има конкретно доказателство. Но това не променя нещата; трябва да извикаме полиция. Чужденецът сигурно е някакъв бандит, за чиято глава е обявена награда, и се опитва да скрие тук откраднатото.

— Ама че глупост! — каза жената на кмета. -Ако беше така, той щеше да се старае да не се набива на очи.

— Това няма нищо общо със случая. Незабавно трябва да извикаме полиция.

Всички се съгласиха. Свещеникът им наля по малко вино, за да се успокоят духовете. Започнаха да се уговарят какво да кажат на полицията, след като наистина нямаха никакво доказателство срещу чужденеца; твърде възможно бе всичко да приключи със задържането на сеньорита Прим за подбудителство.

— Единственото доказателство е златото. Без златото нищо не можем да направим.

Разбира се! Но къде беше златото? Една-единствена личност го бе видяла, но тя не знаеше къде е скрито сега.

Свещеникът предложи да се разделят на групи и да го търсят. Хотелиерката дръпна завесата на сакристията, която гледаше към гробището, и посочи планината от едната страна, долината в ниското и планината от другата страна.

— Ще ни трябват сто човека, които да търсят сто години.

Дълбоко в себе си земевладелецът съжали, че гробището се намира точно на това място; гледката бе красива, а мъртвите едва ли се нуждаят от това.

— Някой път искам да разговарям с теб за гробището — каза той на свещеника. — Мога да предоставя наблизо много по-широко място за мъртвите в замяна на този терен до църквата.

— Никой няма да иска да го купи. Кой би живял там, където по-рано е имало мъртъвци?

— От тукашните хора наистина никой, но има туристи, които са луди по летните вили, достатъчно е само да помолим жителите на Вискос да не им казват нищо. Така ще има повече пари за селото и повече данъци за кметството.

— Имаш право. Трябва само да ги помолим да не казват нищо. Няма да е трудно.

Изведнъж настъпи мълчание. Дълго мълчание, което никой не се осмеляваше да наруши. Двете жени продължиха да съзерцават гледката, свещеникът започна да лъска някаква бронзова статуя, земевладелецът наля по още една глътка вино, ковачът извади и навърви отново връзките на ботите си. Кметът непрекъснато си поглеждаше часовника, намеквайки, че има и други задължения.

Никой обаче не помръдваше; всички знаеха, че жителите на Вискос ще си мълчат, ако се намери някой заинтересован да купи терена, където сега се намираше гробището; щяха да го сторят, само и само да заживее още един човек в селото, което бе на път да изчезне. Нямаше да поискат дори и едно сентаво, за да пазят мълчание.