Паулу Коелю - Демонът и сеньорита Прим

През следващите три месеца единствената тема в бара ще бъде честността на благородните мъже и жени от селцето. После ще дойде ловният сезон и за известно време те ще престанат да говорят на тази тема — не е нужно чужденците да научават за това, на тях им харесва усещането, че се намират в някое затънтено кътче, където всички са приятели, доброто винаги побеждава, природата е щедра и местните продукти, изложени на малката витрина, която хотелиерката нарича „магазинче“, са пропити с тази безкористна любов.

Но ловният сезон ще приключи и те отново ще могат свободно да разговарят по темата. Този път поради многото следобеди, през които ще мечтаят за изгубените пари, ще започнат да измислят различни хипотези: защо никой не бе имал куража да убие старата и никому ненужна Берта срещу десет златни кюлчета? Защо пастирът Сантяго, който всяка сутрин изкарваше стадото си в планината, не бе станал жертва на злополука по време на лов? Ще бъдат обсъдени различни възможности, отначало плахо, а после разгневено. След една година всички ще се мразят помежду си — селото бе имало своя шанс, но го бе пропуснало. Ще питат за сеньорита Прим, която бе изчезнала безследно, може би отнасяйки със себе си златото, понеже е видяла къде го е скрил чужденецът. Ще наговорят неприятни неща за нея, за неблагодарностга й, за това, че след смъртта на баба й всички се бяха старали да помагат на бедното сираче. И тъй като не бе успяла да си намери съпруг и да се махне от селото, я бяха взели на работа в бара, където спеше с гостите на хотела, обикновено по-възрастни от нея мъже, и хвърляше съблазнителни погледи на всички туристи, за да си изпроси по-голям бакшиш.

Ще прекарат останалата част от живота си в самосъжаление и омраза; Шантал бе щастлива, това бе нейното отмъщение. Никога нямаше да забрави как хората, наобиколили пикала, я умоляваха с очи да запази в тайна едно престъпление, което те така и не биха се осмелили да извършат, и как после се обърнаха срещу нея, сякаш тя е виновна цялата тази подлост да изплува на повърхността.

„Палтото. Кожените панталони. Ще облека две блузи и ще превържа златото към колана си. Палтото. Кожените панталони. Палтото.“

Ето че бе стигнала до скалата във формата на У. Там беше и клонът, с който преди два дни бе разрешила пръстта. За миг изпита наслада от жеста, който щеше да я превърне от почтена жена в крадла.

Нищо подобно! Чужденецът я бе предизвикал и сега щеше да си понесе последствията. Тя не крадеше, а получаваше възнаграждението си за ролята на говорител в тази долнопробна комедия. Тя заслужаваше златото — а и много повече — заради онези погледи на потенциални убийци, които бе видяла около пикала, заради това, че бе прекарала целия си живот тук, заради трите безсънни нощи, заради душата си, която вече бе погубила, ако изобщо съществуват душа и гибел.

Издълба все още рохката пръст и видя кюлчето. В същия миг чу някакъв шум.

Някой я бе проследил. Автоматично върна част от пръстта в дупката, макар и да знаеше колко излишен е този жест. След това се обърна, готвейки се да обясни, че търси съкровището, тъй като знае, че чужденецът обикновено се разхожда по този път и днес е забелязала, че пръстта е разравяна.

Но това, което видя, я накара да онемее — защото то не се интересуваше нито от съкровища, нито от кризисни ситуации по селата, нито от справедливост и несправедливост, а само от кръв.

Бялото петно на лявото ухо. Белязаният вълк.

Бе застанал между нея и най-близкото дърво; невъзможно бе да стигне до дървото. Щантал се вцепени, хипнотизирана от сините очи на животното; умът й трескаво работеше, обмисляйки какво да предприеме. Би могла да използва клона, но той бе твърде тънък, за да възпре нападението на звяра. Би могла да се покачи на скалата във формата на У, но тя не бе достатъчно висока. Би могла да не обръща внимание на легендата и да го изплаши, както би направила с всеки вълк единак. Но бе твърде рисковано, по-добре все пак да приеме, че във всяка легенда има скрита някаква истина.

„Наказание.“

Несправедливо наказание, както бе несправедливо и всичко останало, случило се в живота й; като че ли Бог я бе избрал, за да покаже единствено омразата си към света.

Остави клона на земята толкова бавно, че жестът й се стори безкраен, и инстинктивно закри врата си с ръце; не можеше да позволи на вълка да я ухапе точно там. Съжали, че не си е обула кожения панталон; второто най-уязвимо място бе кракът: там минаваше вена, през която, ако бъде спукана, кръвта й ще изтече за десет минути — поне така твърдяха ловците, обяснявайки защо носят високи ботуши.