Паулу Коелю - Демонът и сеньорита Прим

А ако спечелят?

Ако спечелят пари, с които да живеят до края на живота си?

Ако спечелят пари, с които не само те, но и децата им да живеят до края на живота си?

Точно в този миг съвсем неочаквано в сакристията задуха топъл вятър.

— Какво предлагате? — попита свещеникът след дълги пет минути.

Всички се обърнаха към него.

— Ако жителите на селото наистина запазят мълчание, мисля, че можем да дадем ход на сделката — отвърна земевладелецът, като подбираше внимателно думите си, така че да бъдат изтълкувани неправилно… или правилно, зависеше от гледната точка.

— Хората тук са почтени, трудолюбиви и умеят да пазят тайна — продължи хотелиерката, използвайки същата стратегия. — Днес например, когато разносвачът на хляба поиска да узнае какво се е случило, никой не каза нищо. Мисля, че можем да имаме доверие в тях.

Отново настъпи мълчание. Само че този път бе потискащо и не можеше да остане незабелязано. Въпреки това играта продължи и думата взе ковачът:

— Проблемът не е в дискретността на жителите, а в това, че да се постъпва така е неморално, недопустимо.

— Да се постъпва как?

— Да се продава свещена земя.

Въздишка на облекчение обиколи стаята; сега биха могли да поспорят за моралната страна, след като практическата бе вече обсъдена.

— Неморално е да гледаме как Вискос запада — каза жената на кмета. — Да осъзнаваме, че след нас никой повече няма да живее тук и мечтата на нашите деди и прадеди, на Ахав, на келтите ще изчезне след няколко години. Скоро ние самите ще започнем да напускаме селото, било за да отидем в старчески дом, било за да помолим децата си да се погрижат за едни болни, неузнаваеми старци, неспособни да свикнат с големия град, тъгуващи по онова, което са изоставили, тъжни поради това, че не са съумели с достойнство да връчат на следващото поколение оня дар, който са получили от своите родители.

— Имаш право — продължи ковачът. — Неморален е животът, който водим. Когато Вискос бъде почти разрушен, тези земи ще бъдат изоставени или ще ги купят на безценица; ще дойдат машини, ще бъдат прокарани по-хубави пътища. Къщите ще бъдат съборени, а онова, което нашите прадеди са строили с пот на чело, ще бъде заменено от метални халета. Земеделието ще бъде механизирано, хората ще идват тук само денем, а вечер ще се връщат по домовете си, далеч оттук. Какъв срам за нашето поколение! Позволихме на децата ни да заминат, не успяхме да ги накараме да останат при нас!

— Трябва да спасим това село на всяка цена — каза земевладелецът, който може би беше единственият облагодетелстван от упадъка на Вискос, понеже можеше да купи всичко и да го препродаде на някоя голяма фирма. Но не беше заинтересован да продаде на по-ниска от пазарната цена земи, които биха могли да крият заровено съкровище.

— Имате ли да кажете нещо, отче? — попита го хотелиерката.

— Единственото нещо, в което съм по-вещ, е моята религия, в която саможертвата на един човек е спасила цялото човечество.

За трети път се възцари мълчание, но сега бе кратко.

— Трябва да се подготвя за съботната литургия — продължи свещеникът. — Защо не се срещнем привечер?

Всички се съгласиха веднага, уговориха си час в края на деня и си дадоха вид, че са страшно заети, сякаш ги чакаше някаква много важна работа. Единствен кметът прояви сдържаност.

— Това, което каза, е много интересно, чудесна тема за една хубава проповед. Мисля, че днес всички трябва да присъстваме на литургията.

Шантал не се колебаеше повече, вървеше към скалата във формата на У, мислейки какво ще направи, след като вземе златото. Ще се върне вкъщи, ще вземе парите, които държеше у дома, ще си облече някакви по-дебели дрехи, ще слезе по пътя, водещ към долината, и ще спре някоя кола на стоп. Никакви облози: тези хора не заслужаваха богатството, което за малко да стане тяхно. Никакви куфари; не искаше да разберат, че напуска Вискос завинаги — с неговите хубави, но никому ненужни истории, със страхливите му любезни жители, с неговия бар, постоянно пълен с хора, които разговаряха за едни и същи неща, с църквата, където тя не стъпваше. Разбира се, винаги съществуваше опасност полицията да я чака на гарата, чужденецът да я обвини в кражба и прочие, и прочие. Но сега бе склонна да поеме всякакъв риск. Омразата, която бе изпитала преди половин час, вече се бе превърнала в едно много по-приятно чувство: желание за отмъщение.

Беше доволна, че именно тя за пръв път показва на всички тези хора лошотията, скрита в дъното на наивните им и престорено добри души. Всички мечтаят за възможността да извършат престъпление — но само мечтаят, защото никога няма да направят нищо. Ще проспят останалата част от жалкия си живот, повтаряйки си, че са благородни, неспособни на каквато и да било несправедливост, готови да защитят честта на селото на всяка цена, но ще съзнават, че само страхът им е попречил да убият невинен човек. Всяка сутрин ще се самовъзхваляват за проявената неподкупност и всяка нощ ще се самообвиняват за пропуснатата възможност.