Паулу Коелю - Демонът и сеньорита Прим

Вълкът отвори уста и изръмжа. Такъв приглушен и страшен звук издават животните, които не заплашват, а направо нападат. Тя не откъсваше погледа си от очите на вълка, въпреки че сърцето й щеше да се пръсне, защото звярът вече показваше зъбите си.

Всичко бе въпрос на време; той или щеше да я нападне, или да си замине, ала Шантал знаеше, че ще я нападне. Огледа мястото, като търсеше някоя скала, по която да се спусне надолу, но нищо не откри. Реши да тръгне към животното; то ще ухапе и ще се вкопчи в нея, но въпреки това тя ще се опита да стигне до дървото. Не трябва да обръща внимание на болката. Помисли за златото. Помисли за това, че скоро ще се върне да го вземе. Подхранваше всевъзможни надежди; всичко, което би могло да й даде сили да понесе тялото й да бъде разкъсано от острите зъби и да се покаже костта, възможността тя да падне и да бъде захапала за врата.

Тъкмо щеше да се затича, когато като на филм видя някой да се появява зад вълка, макар и доста далеч от него.

Животното също подуши чуждо присъствие, но не изви глава и тя продължи да го гледа право в очите. Като че ли именно силата на погледа я спасяваше от нападение и тя не искаше да рискува; ако наистина се бе появил някой, шансът й да оцелее се увеличаваше, въпреки че накрая щеше да й струва златното кюлче.

Фигурата зад вълка тихо се приведе и после тръгна наляво. Шантал знаеше, че там има друго дърво, на което лесно можеше да се качи. И в този миг един камък проряза небето и падна близо до животното. Вълкът се обърна с невиждана пъргавина и се втурна натам, откъдето идваше заплахата.

— Бягай! — изкрещя чужденецът.

Тя изтича към единственото си убежище, докато през това време мъжът също се катереше на другото дърво. Когато белязаният вълк се приближи, тя вече беше на сигурно място.

Вълкът започна да ръмжи и да скача, като от време на време успяваше да се изкачи донякъде по ствола, но веднага след това се свличаше на земята.

— Отчупи няколко клона! — извика Шантал. Но чужденецът сякаш бе изпаднал в транс. Наложи се тя да извика два-три пъти, докато той разбере какво иска от него. Започна да чупи клони и да замеря с тях животното.

— Не така! Начупи клони, събери ги на сноп и ги запали! Аз нямам запалка, направи каквото ти казвам!

Гласът й звучеше отчаяно като на човек, изправил се срещу смъртта. Чужденецът направи сноп от клоните, но докато успее да ги запали, измина цяла вечност; бурята от предишния ден бе измокрила всичко, а през този сезон слънцето не огряваше това място.

Шантал изчака, докато пламъкът на импровизираната факла се разгори достатъчно. Ако зависеше от нея, би оставила чужденеца тук до края на деня, за да изпита той самият страха, който се опитваше да предизвика у другите, но трябваше да се измъкне оттук и бе принудена да му помогне.

— А сега покажи, че си мъж! — извика тя. — Слез от дървото, хвани здраво факлата и я насочи към вълка!

Чужденецът стоеше като парализиран.

— Направи го! — извика тя отново и чувайки гласа й, мъжът усети цялата сила, която се криеше в думите й — сила, която идва от страха, от способността да се действа бързо, изтласквайки на заден план уплахата и болката.

Той слезе с факлата в ръка, като не обръщаше внимание на искрите, които от време на време опарваха лицето му. Видя отблизо зъбите и пяната по муцуната на животното, страхът му растеше, но трябваше да направи нещо -същото онова, което трябваше да стори, когато жена му беше отвлечена, когато децата му бяха убити.

— Не откъсвай погледа си от очите на животното! — чу той думите на момичето.

Подчини се. С всеки изминал миг нещата ставаха все по-лесни, вече не виждаше оръжията на врага си, а самия враг вътре в себе си. Бяха поставени при еднакви условия: всеки бе в състояние да предизвика страх у другия.

Слезе от дървото. Вълкът отстъпи, изплашен от огъня: продължаваше да ръмжи и да подскача, но не смееше да се приближи.

— Нападни го!

Той тръгна срещу животното, което изръмжа още по-силно и показа зъбите си, но отстъпи още назад.

— Преследвай го! Прогони го оттук!

Огънят бе станал по-силен, но чужденецът забеляза, че скоро ще си изгори ръцете; не разполагаше с много време. Без да размишлява много, той се затича към вълка, като не откъсваше погледа си от зловещите му сини очи. Звярът спря да ръмжи и да подскача — направи полукръг и се скри в гората. Шантал мигновено слезе от дървото. Събра набързо съчки от земята и също си направи факла.

— Да се махаме оттук! Бързо!