Нелсън Демил - При реките на Вавилон

— Лиърът продължава да ни заглушава. Предполагам, че до сутринта няма да кацне за презареждане.

— Е, тогава след изгрев-слънце пак ще опитаме. — Яков отпи от бутилка сладко израелско вино и сбърчи лице. Не беше обърнал внимание на етикета, но знаеше, че не е от най-добра марка. Отпусна се на седалката, вдигна от пода досието на Риш и разсеяно го прелисти. — Един от най-опитните военни психиатри твърди, че Риш може да бъде излекуван. Не казва по какъв начин, но предполагам, че е имал предвид обезглавяване. — Хауснер вдигна глава. — Какво щеше да направиш, ако беше на негово място?

Бург се завъртя на седалката на бордовия инженер, кръстоса крака и смукна от лулата си.

— Ако бях параноик, щях толкова да копнея да си отмъстя, че нямаше да се поколебая пак да поведа ония нещастни копелета в атака.

— Но дали те ще го последват? — попита Бекер.

— Тъкмо за това разговаряхме преди малко — отвърна Хауснер. — Според мен Риш ще ги убеди, че с нас е свършено. Способен е да го направи. Вече има пленничка и каквото и да му е казала за нас, той ще го разтълкува както му е изгодно.

Последва продължително мълчание. И тримата си представяха Дебора Гидеон в ръцете на Ахмед Риш — гола, изнасилена, пречупена, сама… умираща. Яков се надяваше, че си е спестила много мъки и им е казала каквото знае. Не бе много и не си струваше изтезанията, за да го запази в тайна. Ала се боеше, че въпреки това са я измъчвали, просто за удоволствие. Не можеше да изпитва гняв към Риш, просто съчувстваше на момичето. Гневът към Риш щеше да е чисто лицемерие, както би потвърдил Мохамад Асад.

Бекер си сви цигара от тютюна за лула на Бург и парче климатична карта, прокашля се и наруши мълчанието.

— Какви са шансовете ни сега?

— Всъщност същите — каза Хауснер и продължи да разсъждава на глас: — Имаме близо трийсет автомата, но боеприпасите за всеки от тях са колкото преди. По стотина патрона. Отбранителните ни съоръжения са съборени и нямаме нито вода, нито сили да ги възстановим. Приложихме всичките си трикове и втори път няма да успеем да ги заблудим. Брин е мъртъв и батериите на мерника са на изчерпване. Пък и за пушката са останали само десетина патрона. В момента двама души се опитват да монтират мерника на автомат. — Яков отново отпи от виното и го преглътне преди да е усетил вкуса му. — Между другото, колко керосин имаме?

Бекер се усмихна.

— Не е за вярване, че тези уреди са били толкова неточни. Направо не знам откъде извира.

Хауснер кимна.

— Не казвай на равина, иначе ще ни изнесе проповед за светото гориво. Така или иначе, вече нямаме буркани и използвахме почти всички коктейли Молотов. — Той пресуши бутилката и я пусна на пода. — Но ти попита за шансовете ни. Те все още зависят от ашбалите. Не ние решаваме нещата. Можем само да очакваме следващия им ход. — Яков сведе очи към папката в скута си и се загледа в снимката на Риш. — Ахмед — тихо каза той, — ако имаш поне капка здрав разум, ще си плюеш на петите преди Вавилон да е станал твой гроб. Но ти си абсолютно побъркан, разбира се.

Теди Ласков погледна снимката на Риш и въздъхна:

— Кажи ми нещо, Ахмед.

Ицхак Талман отпи от виното си и прелисти своето копие от досието на терориста.

— Защо още не се е свързал с нас? Какво иска?

В „Майкълс“ беше шумно и оживено. Почти всички разговори бяха свързани с мирната мисия. Посетителите бяха познали двамата бивши генерали от Хел Авир, ала никой не ги наблюдаваше и не ги караше да се чувстват неловко.

Ласков надигна водката си.

— Не вярвам, че са в ръцете му. Ако бяха пленници, вече щеше да е поставил условията си.

— Ако не са пленници, значи са мъртви, Теди.

Ласков се наведе над масата и разплиска водка от чашата си.

— Живи са! Убеден съм. Чувствам го.

— Тогава къде са пленени?

— Във Вавилон. — Той се изненада също толкова, колкото и Талман. Навярно го бе казал, защото използваха еврейската дума „шрим“, която означаваше „взет в плен“, вместо израз като „взет за заложник“. Асоциацията беше неизбежна. Може да му бе помогнала водката. Или се касаеше за нещо повече от комбинация от асоциация и алкохол. — Вавилон — повтори Теди. — Вавилон. — После се изправи и прекатури стола си. — Вавилон! — Хората наоколо погледнаха към него. Талман го хвана за ръката, но Ласков се отскубна, бързо прибра папката в куфарчето си и се втурна на улицата. Другият мъж хвърли няколко банкноти на масата, последва го и едва успя да скочи в таксито, което вече потегляше.