Нелсън Демил - При реките на Вавилон

— В Йерусалим! — извика Теди на шофьора.

Талман затвори вратата. Автомобилът пресече площада на черквата „Св. Георги“ и зави по пътя за Йерусалим.

— Вавилон — отново каза Ласков, този път по-тихо.

Шофьорът хвърли поглед през рамо, после продължи да наблюдава лицата на пътниците в огледалото.

— Вавилон — не особено убедено рече Талман. — Да. Възможно е. Вавилон.

— Вавилон — загледан в досието на Риш, каза Яков Хауснер. — Въпреки цялата си опустошеност, Вавилон не е толкова ужасна гледка, колкото опустошеният човешки ум. — Беше го прочел някъде. Той бе намерил рациона на Кан от вино и сега вдигна пълната до половина бутилка от пода. — Много подходяща мисъл. — Хауснер отпи, но не успя да преглътне виното и го изплю. — Ако някога се върна в Хайфа, ще посветя неизчерпаемата си енергия и многобройните си дарби на производството на качествено вино.

Бекер не остана впечатлен нито от ерудицията му, нито от плановете му за бъдещето.

— Най-много ме дразни това, че трябва да чакаме тук този безумец. Че не ние взимаме решенията.

— А навярно би трябвало — отвърна Яков. — Може би е време ние да преминем в нападение.

Бург долови някаква опасност.

— Какво означава това?

Хауснер се протегна на седалката.

— Сигурно вече са се върнали в лагера си при Портата на Ищар. Ако имат намерение да ни атакуват след като залезе луната, първо ще се съберат на известно разстояние от основата на хълма. Изисква го военната тактика. Най-характерната особеност там е градската стена. Можем да им устроим засада. Десетина-петнайсет души би трябвало да са достатъчни.

Бург поклати глава.

— За Бога, Хауснер, да не се смяташ за генерал? Единственото, което можем да направим, е да отблъскваме атаките им. Ако засадата не успее, после ще имаме петнайсет души и толкова оръжия по-малко.

— В такъв случай групата би могла да ги нападне в тил — отвърна Яков. — Или да атакува лагера им, да очисти ранените и санитарите, да разбие комуникационната им техника, да изгори припасите им и навярно даже да спаси Дебора Гидеон.

Бург го зяпна над димящата си лула.

— За кого се мислиш, Хауснер? За Атила? Да очистят ранените… да изгорят припасите им… да не си се побъркал? Не стой много на лунна светлина.

— Той си е побъркан още откакто съм в „Ел Ал“ — каза Бекер. Не се шегуваше.

— Трябва да направим нещо — настоя Хауснер. — Най-малко да пратим група до реката за вода.

Бург отново поклати глава.

— Ако там е останал дори само един ашбал, никой няма да оцелее. Онзи склон, стената де, си е чисто самоубийство. Можем да намерим достатъчно доброволци, сигурен съм, но наистина трябва да възразя срещу пращането на хора извън охраняемата зона. Опасявам се, че това включва и наблюдателни постове. — Вече се чувстваше по-уверен в ръководните си способности. Освен това в известен смисъл Хауснер го бе изоставил и той смяташе, че сега позициите му са по-стабилни. Хората го бяха видели на хълма като командир и това му доставяше удоволствие. Вече не се задоволяваше с неутрално поведение. Можеше да си премери силите с Яков. Поне щеше да го накара да го изслуша. — Плътна отбрана. Никакви излизания извън района. Ще трябва да издържим с наличните водни запаси. Никакви наблюдателни постове. Ще се свием като костенурка в корубата си и ще държим фронта, докато някой ни открие.

Хауснер се изправи и продължително го изгледа.

— Знаеш ли, мислех си, че превръщането на нашите пацифисти в убийци е чудо. Сега разбирам, че се е случило нещо още по-невероятно. От невидим потаен разузнавач Исак Бург се е преобразил в съвсем материален човек. От плът и кръв. И дори има собствено мнение. Фелдмаршал фон Бург. Значи ти е харесало, а? Приятно е да си цар на хълма, господар на съдбата си, и да държиш в ръцете си всички други съдби. Ако тази нощ беше допуснал грешка, нямаше да си по-мъртъв от мен, ако аз бях допуснал грешка. Но ако победиш… това е въпросът, Исак. Ако победиш, ще триумфираш през арката в Яфа като римски император.

Бург също стана.

— Глупости. Просто смятам, че имаш нужда от съвет. Боже мой, Хауснер, не искаш ли да ти помогнем?

Бекер наведе глава над бордовия си дневник.

— Единствената помощ, която мога да приема — отвърна Яков, — е от компетентен военен. От Добкин. Не от теб. — Той сниши глас. — Харесвам те, Исак, но недей да заставаш на пътя ми.

— Вече съм застанал, независимо дали ти харесва. Трябва да участвам във взимането на решения. — Лулата леко подскочи в устата му.