Нелсън Демил - При реките на Вавилон

Хауснер разбираше, че Бург говори сериозно и неочаквано се засмя.

— Копеле такова! Добре, щом толкова много искаш, печелиш. Добре дошъл на върха на пирамидата. Ако скоча от нея, пак ще останеш сам. — Яков излезе от кабината, като продължаваше да се смее. После извика от крилото:

— Копеле нещастно!

Бениамин Добкин отвори очи и видя лицата на шест-седем араби, които се бяха навели над него. Един от тях го разтърси за рамото. Говореха му на завален арабски. Защо араби говореха на завален арабски?

Беше пълзял по речния бряг, припадна, после се свести и продължи да пълзи. Нямаше представа преди колко време е напуснал хълма. Луната се издигаше високо в небето. Беше студено. Той бавно пъхна ръка в джоба си и потърси дигиталина. Нямаше го.

Един от арабите разклати найлоновата торбичка с хапчетата пред лицето му. Генералът се пресегна към нея, но мъжът я отдръпна и попита на арабски:

— Лекарство? Трябва ти?

— Да — потвърди Добкин. — Лекарство. Трябва.

Арабите зашепнаха помежду си. Друг се наведе над него и доближи нещо към очите му.

— Пазузу. Зло.

Под лунните лъчи животинската усмивка на демона изглеждаше влажна и мерзка. Бен предполагаше, че присъствието на фигурката няма да му спечели благоразположението на тези араби. Той каза арабската дума за археолог, ала те като че ли не го слушаха. Мъжът хвърли статуетката на земята и се извърна.

Те заговориха помежду си. Добкин постепенно осъзна, че странният им арабски е примесен с думи на иврит.

Бен пъхна ръка в ризата си и потърси звездата. Все още бе там. Той я извади навън. Металът заблестя под студената синя светлина.

— Шема Исраел Адонаи Елоейну Адонаи ехад 36 36 „Слушай, Израилю: Господ, Бог наш, е Господ един“ (ивр.). Второзаконие 6:4. Важна литургична молитва, рецитирана на сутрешните и вечерните служби, утвърждаваща вярата на еврейския народ в Господ. — Б.пр. .

Все едно че се беше спуснал от небето със скафандър. И в известен смисъл наистина бе така. Мъжете внезапно замълчаха и го зяпнаха с разширени очи.

Добкин бавно заговори на иврит, като използваше предимно думи от Светото писание.

— Аз съм Бениамин Добкин, алуф — староеврейската дума за пълководец, — алуф на израилтяните. Дойдох с… — Нямаше да разберат тази ивритска конструкция, затова каза арабската дума за „самолет“. — Нуждая се от помощ. Евреите на хълма — във Вавилон — се нуждаят от вашата помощ. Ще ни помогнете ли?

Най-старият коленичи до него. Истински вавилонски евреин — тъмнокож, белобрад, тъмноок, облечен в широка роба, малко по-различна от арабските.

— Разбира се, че ще помогнем на израилтянския алуф. Ние сме от един род — прибави той.

— Да — отвърна Добкин. — Не сте забравили Йерусалим.

Хауснер безкрайно обхождаше охраняемата зона. Сам. Чувстваше се уморен, жаден, гладен. Разкъсаното му от куршума ухо гореше. От виното му се виеше свят и му се гадеше.

Той вдигна очи към звездите, после погледна надолу към осветения от луната пейзаж. В тези синкавобели простори имаше нещо непреодолимо. Беше му писнало от хълма, от огромния безполезен конкорд, чиято разбита опашка постоянно му напомняше за неговата трагична грешка. Бе му писнало от другите, от тяхната миризма и близост. Страдаше от нещо, типично за хора, затворени в крепост — клаустрофобия, примесена с отвращение към всички наоколо. И все пак бяха изтекли само двайсет и четири часа. Струваше му се, че е тук от цяла вечност. Физически върхът на могилата беше достатъчно просторен. Хората го правеха тесен. Очите им го следваха, където и да идеше.

Хауснер заобиколи откъм западната страна, вгледа се в безкрайните заливни тераси и вдигна ръце към небето.

— Господи, искам да си ида у дома! Уморих се и искам да си ида у дома! — Спомни си вечния въпрос. — Защо аз, Господи? — И сардоничния отговор: — Защо не? — Засмя се и извика: — Да, защо не? Можеш да си играеш с Яков Хауснер също като с всеки друг! Благодаря, Господи! Няма да го забравя!

Отново се засмя, после избухна в тихи ридания и се отпусна на топлата земя. През сълзите си видя куполите и кулите на Йерусалим, окъпани в златистото сияние на залеза. Стоеше на височините над града и край него млади пастири прибираха овце в кошарите. Едновременно беше Песах 37 37 Еврейски празник в чест на Изхода на израилтяните от Египет. — Б.пр. И Великден и улиците гъмжаха от народ. После внезапно се озова на терасата на бащиния си дом в Хайфа и гледаше към синия залив. Сега бе есен — сукот 38 38 Еврейски празник в чест на жътвата, отбелязващ пътуването на израилтяните през пустинята. — Б.пр. — и масите в богато украсената къща бяха отрупани с храна. Той беше младеж и се готвеше да замине на война, да постъпи в британското разузнаване. Животът бе прекрасен. Винаги беше смятал така. Войната му се струваше забавна. Много момичета. Нито едно от тях не приличаше на Мириам, спомни си Яков. Мириам. По онова време тя трябваше да е била дете. Докато нацистите бяха разкарвали Мириам и семейството й голи, той бе седял в бащиния си дом в Хайфа… и четеше немските философи. Или си играеше на война между отпуските. Не беше виновен той, разбира се. Но фактът си оставаше. Всяка жертва има съпруга, съпруг, син, дъщеря, приятел или любим, който оцелява.