Но защо изпитваше угризения? Всеки получаваше своя дял страдание. За него този миг настъпваше много по-късно, ала тотално го опустошаваше — позор, унижение, физически мъки, нещастна любов и… смърт. Смърт. Кога и как? Защо не сега? Той погледна надолу към широкия Ефрат и се изправи. Защо просто не прекрачеше хребета? Ала искаше да си иде у дома. Искаше да отведе Мириам в бащиния си дом, да я покани на вечеря на Песах и да й поднесе храна — цялата храна, която й бе липсвала в детството. Искаше да й обясни, че всъщност и неговият живот по време на войната не е бил приятен. Семейството на майка му беше избито. Дали Мириам го знаеше? Копнееше за това — да я покани на вечеря, да измисли някакво минало страдание, за да го приеме като жертва, и после да й каже, че мъките са свършили.
Той избърса очите и лицето си. Зачуди се до каква степен неочакваната му сантименталност се дължи на алкохола, на Мириам Бернщайн и на изтощението от битката. Във всеки случай не вярваше, че някога отново ще отиде в Хайфа на Песах. А ако по някакво чудо това все пак се сбъднеше, нямаше да е с Мириам Бернщайн.
Вятърът се усили и вдигна във въздуха прах и пясък. Хауснер го чуваше да свири из неподвижния самолет. Чуваше го да стене, сякаш дразнеше страдащите мъже и жени в овчарската колиба. Ако Господ имаше глас, това беше вятърът, помисли си Яков, и този глас казваше всичко, каквото искаш да чуеш.
Той се обърна на изток и ги видя да се приближават. Идваха от хълмовете и носеха още прах за Вавилон. Под синьо-бялата луна се вихреха огромни въртопи, следвани от прашни облаци, които замъгляваха планините. Хауснер се завъртя. Ефрат се вълнуваше. Чуваше плискането му в бреговете. Тъмните вирове по заливните тераси се надигаха и спускаха. Чакалите утихнаха, птиците се вдигаха на многобройни ята. Водните лилии бяха залети, жабите се смълчаха и се скриха в дупките си. Стадо глигани шумно се събираше на отсрещния бряг. Хауснер потръпна.
Пак вдигна очи към небето и се зачуди дали вятърът ще надигне достатъчно прах, за да затъмни пълната луна.
Теди Ласков стоеше в края на масата в дългата стая. Вятърът разтърсваше стъклата на прозорците и дървените капаци. На стената висяха портрети в цял ръст на Теодор Херцъл и Хаим Вайцман 39 39 Теодор Херцъл (1860–1904) — еврейски писател и ционист, роден в Австро-Унгария. Хаим Вайцман (1874–1952) — първият президент на Израел 1948–1952, роден в Русия. — Б.пр.
. На другата стена имаше цветна снимка на Израел, която американският астронавт Уоли Шира бе направил от борда на космическия кораб „Аполо“. Върху заседателната маса и по пода наоколо бяха оставени дипломатически куфарчета. Министър-председателят седеше и гледаше двамата натрапници. В стаята цареше тишина, нетипична за общо заседание на кабинета, началник-щабовете и комисията за национална сигурност.
— Във Вавилон ли? — попита премиерът.
— Да.
— А не край египетските пирамиди, така ли, генерале? Във Вавилон?
— Да.
— Просто подозрение? Предчувствие? Божествено осенение?
— Нещо такова. — Ласков облиза устни. В Израел все още можеше да стигнеш до върха, ако достатъчно дълго крещиш и викаш на секретарките и лакеите. Във всеки случай временният кабинет на министър-председателя в Йерусалим бе съвсем малък и той беше чул виковете на Ласков от портала. Теди погледна застаналия до него Талман. Бившият оперативен началник на военновъздушните сили се опитваше да си придаде достолепен вид — много британски, — макар да бе очевидно, че е нервен и не е съвсем сигурен в правото си да присъства тук. Ласков наруши неловката тишина: — Част от електронната информация, с която разполагаме — радарни засичания, радиоемисии, такива неща — сочи към Ирак, струва ми се.
— Нима? И откъде получихте тези данни, генерале?
Теди сви рамене. Хората в продълговатата зала зашушукаха. Тази малка сграда с червен керемиден покрив имаше дълга история. Някога в нея се беше помещавал Орденът на тамплиерите. През Втората световна война англичаните я бяха използвали като затвор за германски граждани, заподозрени в шпионаж или съчувствие към нацистите. Яков Хауснер бе пратил тук много немци, ала Ласков не го знаеше. По време на мандатния период в нея се беше намирал британският военен щаб. По някаква случайност в съседната зала бяха разпитвали Теди като заподозрян в участие в нелегалните израелски военновъздушни сили. И ето че отново стоеше тук. Пресъхналата му уста му напомняше за целия му живот. Някои биха го нарекли вълнуващ и романтичен. Той го наричаше бурен и опасен. Защо не бе приел принудителното уволнение? Можеше да остави правителството да мисли за местонахождението на мирната мисия. И щеше да го направи, ако сред изчезналите не беше Мириам.
Читать дальше