Нелсън Демил - При реките на Вавилон

Продължиха на запад по плоския връх. Вятърът задуха в гърба им и трябваше да полагат усилия, за да не тичат. На първата позиция, до която стигнаха, завариха две жени да спят сред останките от окоп. Бяха завити със синьо одеяло от самолета, върху което постепенно се натрупваше пясък.

Хауснер си спомни лекцията на Добкин за приликата между погребаните градове и покрития със саван човек и се загледа в двете спящи жени. Нямаше почти никаква вероятност ашбалите да атакуват този склон. Всъщност откъм запад можеше да не е останал нито един палестинец. И дали изобщо бяха в състояние да изкачат стръмната стена в този вятър? Но това нямаше значение. По време на всичките си обиколки, подобно на милиони други офицери и сержанти преди него, той се бе надявал, че никога няма да види заспал часови. Сънят, съвсем естествен в цивилния живот, се смяташе за тежко престъпление за човек на пост във всяка армия по света.

Яков приклекна до двете фигури и се прокашля. Искаше му се да ги стресне, за да може да отмине с лека ръка този случай, ала те не реагираха. Усети, че Бург го наблюдава. Той се пресегна и отдръпна одеялото. Естер Аронсон. Повдигна го от другата страна. Мириам.

Една от двете трябваше да стои на пост. Другата имаше право да спи. Едната щеше да доживее, за да сподели съдбата на всички, другата можеше да бъде разстреляна през следващия час.

— Мириам.

Жените не помръднаха.

Бург заобиколи окопа, приклекна срещу Хауснер и внимателно взе автомата, който лежеше наблизо. Тази практика се предвиждаше от военния устав.

Яков се вгледа в Бург, но не успя да прочете на лицето му нищо. Изражението му беше неразгадаемо. Дали щеше да остави въпроса без последствия? Зачуди се дали той би го направил, ако бе сам, както обикновено. Разбира се. Хауснер постави длан върху рамото на Мириам и я разтърси.

— Мириам. — Забеляза, че гласът и ръката му треперят. — Мириам! — Внезапно се разгневи — за това, че е поставен в такова положение, че съдбата го изправя пред нова дилема. — Мириам, събуди се, по дяволите!

Тя се надигна.

— О!

Бург се приближи и я хвана за ръката.

— Кога сте на пост? — внезапно попита той.

Мириам все още не се беше разсънила.

— Какво? А, от полунощ до два и от четири до зазоряване. Защо? — Тя озадачено се озърна и видя Хауснер, после забеляза спящата до нея Естер Аронсон. И разбра.

Бург бързо си погледна часовника. Дванайсет и петнайсет.

— Естер Аронсон събуди ли ви, за да застъпите на пост? — високо попита той. — Е?

Мириам вдигна очи към Хауснер, който се извърна.

— Събуди ли ви, за да застъпите на пост? — повтори въпроса си Бург и я разтърси.

— Да.

— Тогава ви арестувам за това, че сте заспали на караул. Трябва да ви предупредя, че това е тежко престъпление, госпожо Бернщайн.

Мириам стана. Вятърът развя косите и дрехите й, пясък забрули лицето й.

— Разбирам. — Тя изправи рамене и погледна Бург. — Разбирам, естествено. Изложих на опасност живота на всички останали и трябва да платя за това.

— Точно така — отвърна Бург и се обърна към Хауснер. — Нали?

Яков овладя желанието си да го събори през ръба на гласиса. Той сведе очи към спящата Естер Аронсон, после отново се взря в Мириам. Хората не го обичаха, и в миналото, и сега, главно заради онази му особеност, която, наричаха „прусашка дисциплинираност“. Това никога не го беше безпокоило. В неговото общество винаги имаше някой, който смекчаваше тираничността му. Сега срещаше човек, който или го предизвикваше, или наистина искаше да разстреля Мириам Бернщайн за назидание. Невероятно. Ала тук всичко бе възможно. Не бяха ли заплашвали, че ще застрелят и него?

— Нали? — повтори Бург, — Мириам Бернщайн трябва да плати за това, че е изложила на опасност живота на близо петдесет души, нали?

Хауснер погледна Мириам, забулена в мрак и прах увила лицето си с шал като изгубено дете.

— Да — отвърна той. — Трябва да я изправим пред съд. На сутринта.

— Сега — възрази Бург. — Може да не доживеем до утре. Във военни условия дисциплината се прилага бързо и строго. Сега.

Хауснер пристъпи към него.

— На сутринта.

Генерал Добкин лежеше на сламеник в кирпичена колиба. Вятърът проникваше през затворените капаци на прозорците и покриваше тялото му с фин прах. Мъждукаше маслена лампа. Мъжът, който лежеше наблизо, се размърда и изпъшка. Добкин усети, че е буден.

— Кой си ти? — на сносен арабски попита той.

— А ти кой си?

Знаеше, че непознатият също е извадена от реката. Нямаше обувки и риза, но панталоните му бяха от маскировъчна униформа. Старецът, който се казваше Шеарясув, беше попитал Добкин дали и той е евреин. Генералът го излъга, че не знае. Вече бе почти сигурен, че раненият е ашбал. Шеарясув, който беше равин в по-стария смисъл на думата, „неръкоположен учител“, също бе попитал дали има причина да не се погрижат за него и да не го настанят в колибата на алуфа. Добкин отговори отрицателно.