Нелсън Демил - При реките на Вавилон

— Аллах ни прати този шерджи…

Хауснер стоеше върху крилото и гледаше увитите във всевъзможни странни дрехи хора, които ходеха под помръкващата лунна светлина като духове, брулени от вятър и прах.

Обърна се и влезе в самолета. Вятърът и стърженето на пясъка в метала вдигаха почти невъобразим шум. През дупките, пробити в покрива заради дневната жега, сега проникваше прах, който покриваше пътеката между седалките. Яков се запъти към малкото багажно отделение до разбитата херметична стена. Вътре все още се носеше слаба миризма на керосин и стопена пластмаса.

Мириам Бернщайн си беше направила постеля от полуизгорели дрехи и седеше на пода, опряла гръб на стената и притиснала колене към гърдите си. Четеше книга на светлината на малко фенерче. На тавана светеше аварийна лампа. През пробития корпус се виждаха огънатите алуминиеви плоскости и подпори на опашката. Под студената синкава луна призрачно се поклащаха електрически кабели и хидравлични тръби. „Всяко опустошение излъчва ужасяваща красота — помисли си Хауснер, — дори тази разбита техника, която напомня на всички как се озовахме тук.“

Мириам вдигна глава от книгата си.

— Време ли е?

Яков се прокашля.

— Тя твърди, че не те е събудила. Че заспала на пост и изобщо не те е будила.

Мириам внимателно затвори книгата и я отпусна върху коляното си.

— Лъже, за да ме спаси. Събуди ме, но аз заспах.

— Не бъди благородна, Мириам. — Хауснер прочете заглавието на корицата. „Чужденецът“ на Камю.

— Защо? — Тя изключи фенерчето. — Това ще внесе малко промяна в групата ни.

— Не критикувай онова, което правим.

— Обречените могат да критикуват каквото поискат. Е, време ли е?

— Не още.

Оставиха мълчанието да се проточи. Накрая Мириам заговори. Гласът й звучеше войнствено и предизвикателно.

— Съжалявам. Не трябваше да те критикувам. Вече и аз съм като теб. Искам да кажа, че убих онова момиче.

— Да.

— Нямах друга възможност, разбира се. В този случай ти имаш избор.

— Нямам. Хората схващат самоотбраната по различен начин. За едни това означава да застреляш някой, който те заплашва. За други — да стреляш само ако първо стрелят срещу теб. Това също е самоотбрана, Мириам. Обществото се защитава от небрежните. Просто зависи как ще изтълкуваш фактите. Каква е представата ти за неотложност.

Тя го разбираше, бе го разбирала още от самото начало.

— В такъв случай кого ще съдите?

— И двете ви. Освен ако виновната не си признае.

— Вече си признах.

— Знаеш какво искам да кажа.

— И двете ще излъжем.

— Не се съмнявам. Затова има предвидена военна процедура. И преди се е случвало. И двете ще бъдете обявени за виновни на основата на нашите свидетелски показания с Бург.

— Всичко това само представление ли е, или наистина имате намерение да ни разстреляте?

Хауснер запали цигара. Чудеше се дали изобщо ще намерят хора, които да участват във военния съд, а още по-малко за наказателен отряд. Тогава какво целяха с тази комедия? Да покажат на другите, че играта трябва да се играе според правилата до края ли? Да внушат страх на всички онези изтощени хора, които можеха да заспят на пост или да забавят изпълнението на заповедите им в други ситуации? Или по този начин Бург се опитваше да го съсипе психически?

— Е? Възнамерявате ли да ни разстреляте? В противен случай ме пусни да изляза оттук. Имам си работа. Ако ще провеждате процес, направете го още сега и не ни карайте да чакаме до сутринта.

Хауснер хвърли цигарата си на пода, стъпка я и пак погледна Мириам. Лунните лъчи, които проникваха през илюминатора, осветяваха лицето й. Тя го наблюдаваше и не изглеждаше толкова разгневена, колкото звучеше гласът й. Изглеждаше открита и доверчива, готова да приеме решението му, каквото и да е то. Внезапно осъзна, че всяка тяхна среща може да е последна.

— Ти би ли натиснал спусъка, Яков? — Сякаш го питаше какво е мнението му изобщо за смъртното наказание.

Той пристъпи напред. Колебаеше се какво да каже и да направи. После неочаквано коленичи пред Мириам и постави длани върху голите й колене.

— Бих… бих се самоубил, за да не ми се наложи да го сторя. Бих убил всеки, който се опита да те нарани. Обичам те. — Думите не го изненадаха толкова, колкото нея.

Тя извърна лице и впери поглед през дупката в херметичната стена.

Яков стисна коленете й и ги разтърси.

— Обичам те.

Мириам кимна и постави ръце върху неговите.

— Съжалявам, че те поставям в такова положение, Яков — тихо и дрезгаво рече тя.