Нелсън Демил - При реките на Вавилон

— Хм… нали знаеш, всичките ти убеждения отиват на кино, когато се стигне до такива решения — когато решава сърцето, както се казва. — Той се насили да се усмихне.

Мириам отвърна на усмивката му.

— Не е вярно. Ти си изключително последователен. Последователно копеле. — Тя почти се засмя. — Наистина съжалявам, че те поставям в такова положение. Щеше ли да ти е по-лесно да разстреляш Естер Аронсон?

— Стига вече. Ще измъкна и двете ви.

Мириам стисна ръцете му.

— Бедният Яков. Трябваше да останеш в бащиния си дом. И да водиш охолен живот без задължения.

— Ще дойдеш ли в бащиния ми дом на Песах? — Хауснер внезапно почувства, че ако й зададе този въпрос, навярно и той ще оцелее, за да иде там.

Тя се усмихна, взе дланите му и ги притисна към лицето си.

Изпълни го вълнение, каквото не бе усещал от много години. Изчака малко да преодолее слабостта си, после рече:

— Аз… съжалявам… тогава те изоставих.

— Разбирам те — с тих, дълбок глас отвърна Мириам.

— Наистина ли?

— Бъдещето. Ние нямаме бъдеще. — Тя притисна лице към гърдите му.

Яков я прегърна.

— Нямаме. — Копнееше да живее. Копнееше за бъдеще. Но даже да оцелееше, щеше да я изгуби. Заради Ласков или съпруга й. Или заради друг. Изходът беше предопределен. Тогава щеше да му се иска да е умрял във Вавилон.

Мириам се разплака. Риданията й му напомниха за вятъра, непреодолим и вечно скърбящ.

Усети сълзите й по лицето си. Отначало ги помисли за свои и очите му наистина се навлажниха. „Всичко това е толкова тъжно — помисли си той, — като събуждане след сън от детството, когато откриваш, че в гърлото ти е заседнала буца и по бузите ти се стичат сълзи. После през целия ден си тъжен и не можеш да направиш нищо, защото това е само сън.“

Притискаха се един към друг и Мириам неудържимо плачеше. Яков не знаеше как да я утеши. „Да — каза си той, — плачи, крещи, викай, прави каквото поискаш, Мириам, само недей да страдаш безмълвно. Това е за глупаците. Това е онази Мириам, която познават всички в Тел Авив и Йерусалим. Покажи на света мъката си. Ако всеки вие от всяка неправда, всеки варварски акт, всяка грубост, ние ще направим първата стъпка към истинската човечност. Защо хората безропотно отиват на смърт? Писък. Вик, Вой.“

Сякаш прочела мислите му, тя отметна глава и нададе протяжен стон.

„Точно така, Мириам. Крещи. Те изтребиха роднините ти, избиха семейството ти, откраднаха ти детството, отнеха ти съпруга, убиха сина ти и приятелите ти и те оставиха сама с мъж като Яков Хауснер. Имаш право да викаш.“

Риданията й станаха по-силни и заглушиха вятъра. Хауснер знаеше, че Бекер ще я чуе, че навярно ще я чуят навън, ала това не го интересуваше.

— Ако можех да сторя нещо, за да оправя нещата, нямаше да се поколебая, Мириам.

Тя кимна, за да покаже, че го разбира, после внезапно хвана главата му в ръце и го целуна така, както беше целунала съпруга си в деня на заминаването му за фронта.

— Йосеф — проплака Мириам. — Яков. — После промълви нещо, което Хауснер не успя да чуе.

Той притисна устни към лицето и шията й и усети вкуса на сълзите й. Иосеф. Теди. Яков. Какво значение имаше? Стига да й носеха утеха и да не я нараняваха още повече. Искаше му се съпругът й да е жив. Трябваше ли да й каже, че Риш знае съдбата му? Не, никога. Никога нямаше да й го каже. Но докато тя чакаше Йосеф Бернщайн, Хауснер се надяваше, че Теди Ласков или някой друг ще й дава онова, от което се нуждае. Искаше му се този някой да е той, ала знаеше, че не е възможно. Повече нямаше да види Йерусалим и даже да се случеше чудото, не би могъл да й даде утеха извън Вавилон. Яков облива сълзите й като животно, което ближе раните на друго.

Добкин никога не бе усещал вкус на кръв или чужда пот и се изненада колко са солени. Арабинът го стисна за тестисите и той впи зъби в гръкляна му. Бореха се на живот и смърт, но без оръжия, и отначало бяха неуверени. Бяха започнали с удари на очевидните места — в главата и гърдите. Талиб разби маслената лампа в челото на Добкин и по шията и гърба на едрия мъж потекоха кръв и мазнина. Но тези места бяха защитени с естествена броня. После на повърхността излязоха стари инстинкти, скрити дълбоко в душите им. И двамата усетиха, че ги полазват тръпки, космите на тила им настръхнаха и тестисите им се свиха. Съзнаваха в какво са се превърнали. И тогава откриха слабите места, които природата по необясними причини беше оставила открити.

Добкин съсредоточено стискаше челюсти и се мъчеше да не обръща внимание на изгарящата болка. Не бе улучил сънната артерия на ашбала, но знаеше, че ако упорства, хрущялът на гръкляна ще поддаде.