Нелсън Демил - При реките на Вавилон

Хауснер и Бург се бяха съгласили да обсъдят предложението. Събраха се в самолета. Външният министър председателстваше заседанието.

— Признавам, че идеята е доста привлекателна — започна Хауснер, — но много се съмнявам, че Ахмед Риш ще пренебрегне фундаменталната военна тактика и няма да пресече пътя ни за отстъпление. — Той се опита да го обясни на най-цивилно мислещите от групата, ала думите му срещаха все по-силна съпротива.

Отначало позициите му се бяха крепили на шестима фанатично верни мъже: Брин, Каплан, Рубин, Яфе, Маркус и Алперн. Брин беше мъртъв, Каплан, Рубин и Яфе бяха ранени. И хората му вече не бяха единствените въоръжени на хълма. Дори когато даваше разумни съвети, получаваше отрицателни реакции.

Бург се изказа в негова защита и отбеляза, че дори да преплуват Ефрат, няма да стигнат далеч, ако Риш открие изчезването им.

— Ще ви нападнат на голите речни тераси и ще ви избият като зайци, обкръжени на открито от глутница чакали — или още по-лошо, ще ви принудят да се предадете.

И все пак повече от половината искаха да избягат от Вавилон. Хауснер знаеше, че трябва да направи всичко по силите си, за да задържи групата заедно. Щеше да е жалко — трагично — да види как всичките им жертви отиват на вятъра.

Външният министър настоя да обсъди въпроса за Мириам Бернщайн и Естер Аронсон с Бург, но той отказа. Жените щели да останат под арест, докато изберял членовете на трибунала. Рави Левин го нарече задник и презрително напусна самолета. Краткото заседание се закри, без да определят кога ще се съберат отново.

Хауснер, Бург и мнозина други не съжаляваха за бързото прекратяване на демократичния процес. Те знаеха, че едно евентуално гласуване ще упълномощи външния министър да ги изведе от Вавилон и че този „изход“ ще завърши катастрофално. Ариел Вайцман не бе Мойсей. Водите нямаше да се разтворят пред него и да погълнат армията на Ахмед Риш. Ако Хауснер и Бург бяха единодушни за нещо, това беше, че успешното водене на война е прекалено важно, за да бъде поверено на политици.

Ахмед Риш и Салем Хамади поведоха останките от отряда си през Портата на Ищар нагоре по Свещения път. Когато стигнаха до храма на богинята Нинмах, завиха на запад към гръцкия амфитеатър, навлязоха в коритото на стар канал и се насочиха към вътрешния град. След един километър пресякоха външната градска стена и тръгнаха на север покрай нея към северната цитадела.

Риш закрачи до Хамади и прошепна в ухото му:

— Ще ги нападнем преди да са се усетили.

— Да. — Салем се заслуша във вятъра, който духаше откъм хълмовете. Вървяха откъм подветрената страна на стената, но руините не надвишаваха два метра и пясъкът задушаваше задъханите бойци, които се опитваха да не изостават от Риш. — Трябва да намалим темпото, Ахмед.

— Не. Вятърът всеки момент може да утихне.

Хамади не произхождаше от пустинните араби и пясъкът му бе също толкова чужд, колкото и на израелците. Той погледна към хората, които се движеха като призраци в мрака. Мнозина имаха превръзки, някои куцаха. Очевидно вече не бяха толкова дисциплинирани и надеждни войници. Знаеше, че ако битката не се развие както смятат, ще се наложи да избият израелците, без да взимат заложници. А без заложници вече нямаше да могат да преговарят. Така или иначе, Салем разбираше, че двамата с Риш са свършени. Но Ахмед като че ли не беше в състояние да го проумее и той нямаше намерение да му го каже.

Риш ускори ход и ашбалите го последваха. Вече почти тичаха и Хамади имаше чувството, че стремглаво се приближават към съдбата си, към среща с историята, към личната си участ, към сблъсък, който ще окаже въздействие върху отношенията между евреи и араби поне през следващото десетилетие. През последното денонощие внимателно бе следил Радио Багдад и знаеше, че ако не постигнат нищо друго, поне са изложили на сериозна опасност мирната конференция. Ала възможността да променят световната история бледнееше в сравнение с личните им желания и мотиви. Той си спомни как беше претърсил Хауснер — Хауснер, застанал гол под пламтящото слънце до Вавилонския лъв. Представи си докосването до кожата му. Изпълни го непреодолимо желание да изнасили Яков Хауснер. Да го унижи и после да го изтезава и обезобрази.

Хауснер напусна съвещанието сам, приведен под напора на вятъра. Пясъкът брулеше лицето му, окъсаните му дрехи се развяваха. Постоянният вой го влудяваше и му се искаше да изкрещи, да го накара да млъкне.