Нелсън Демил - При реките на Вавилон

Не получи отговор.

Министър-председателят разбираше, че иракчанинът вече е преглътнал гордостта си, като е признал потенциалното неподчинение на войниците си, неспособността на въоръжените си сили да маневрират из страната и най-вече пълната си неосведоменост за отвличането на конкорда на негова територия. А също и факта, че в суверенната му държава действа малка частна палестинска армия. Той усещаше, че президентът не е в добро настроение. Единствената му възможност бе да се опита да го провокира да вземе някакви мерки.

— Господин президент, известно ли ви е, че в пустинята Шамия има палестински базов лагер? Палестинците във Вавилон навярно са дошли оттам.

Отново мълчание.

Премиерът се огледа. Един полковник, специалист по психологическа война, който в продължение на няколко години бе изучавал иракския президент, надраска някаква бележка и я плъзна по масата. Той я прочете. „Щом стигнахте толкова далеч, спокойно можете да продължите. Вече е късно за дипломатичност.“ Министър-председателят кимна и заговори в слушалката:

— Вашите въоръжени сили способни ли са да организират експедиция в този късен час, господин президент?

Иракчанинът продължаваше да мълчи. После студено отвърна:

— Да. Ще наредя да организират експедиция по реката. Но няма да слязат на брега преди изгрев-слънце. Повече нищо не мога да направя.

— Това е достатъчно — каза премиерът, макар да знаеше, че изобщо не е така, ала не искаше да рискува и малкото, което беше постигнал.

— Какво очаквате да открием там?

— Нямам представа.

— Ние също. Надявам се наистина да има нещо. За вас ще е малко смущаващо, ако няма.

— Зная. — Министър-председателят замълча за миг. Беше време за големия въпрос. — Ще ни позволите ли да ви помогнем? Можем да разработим съвместна операция.

Този път отговорът се разнесе незабавно.

— За това не може да става и дума.

Нямаше смисъл да спори.

— Добре. Желая ви успех.

Иракчанинът остави мълчанието да се проточи, после тихо каза:

— Вавилон. Пленът. Странно.

— Да. Странно. — В Близкия изток човек не можеше да направи политически или дипломатически ход, без да се натъкне на пет хиляди години история и вражди. Нещо, което американците например никога не бяха разбирали. Събития, случили се преди три хилядолетия, се разискваха на международни конференции като че ли са станали по-предната седмица. Имаше ли някаква надежда за тях? — Но не чак толкова.

— Навярно. — Президентът замълча за миг. — Не мислете, че не ви съчувстваме. Терористите не ни правят услуга. Няма отговорно арабско правителство, което да подкрепя постъпката им. — Той направи нова пауза и израелецът чу по електронната слушалка нещо като тежка меланхолична въздишка. Тя бе толкова арабска и в същото време толкова еврейска, че мнозина в залата изпитаха състрадание към него, дори близост. Иракчанинът се прокашля. — Трябва да свършваме.

— Ще ви се обадя преди разсъмване, господин президент.

— Добре.

Връзката прекъсна. Министър-председателят вдигна очи.

— Е, влизаме ли? — Той погледна стенния часовник. До изгрева във Вавилон оставаха малко повече от шест часа. — Или ще изчакаме иракчаните? — Премиерът запали цигара и драскането на клечката ясно се чу в залата. — Разбирате, че това е първият диалог между израелски министър-председател и иракски президент. Можем ли да си позволим да рискуваме това начало? Да рискуваме новия мирен климат? — Той огледа присъстващите и се опита да разчете израженията им. Мнозина от тях бяха участвали на заседанията, свързани с операцията в Ентебе. Сегашният случай бе много по-сложен, а тогава им бяха трябвали дни преди да вземат решение за военна намеса.

Генералите и политиците се изказаха един по един. Всеки имаше по две минути, за да изложи мнението си. Гласовете се разделиха приблизително по равно, но не на военна и цивилна група. Половината от военните призоваваха за сдържаност, половината от цивилните се обявяваха в полза на военни действия.

Думата взе Амос Зеви, заместник-министър на външните работи, в момента изпълняващ функциите на титуляра. Според него, ако присъствали на заседанието, външният министър Ариел Вайцман и заместник-министърът на транспорта Мириам Бернщайн щели да гласуват за политика на сдържаност.

— Възможно е, но не присъстват, господин министър — саркастично отбеляза генерал Гур. — Но ако можеха да гласуват от Вавилон, убеден съм, че щяха да се обявят за незабавна въздушна атака. — Това предизвика първия смях по време на иначе мрачното обсъждане.