Откри Каплан на същото място, на което толкова време бе стоял Брин. Бяха пригодили оптичния мерник за АК-47, но прашните облаци затъмняваха образа. Моше имаше треска от раната си, но беше настоял, че е най-добрият стрелец на хълма.
Наоми Хабер се взираше над стената и се опитваше да различи някакво движение. Импровизираните й предпазни очила бяха направени от плексиглас, взет от илюминатори на конкорда, с гума по краищата за изолиране на пясъка.
Хауснер отведе Каплан настрани.
— Нали знаеш, в тази прашна буря няма нужда да чакат луната да залезе.
— Да. — Моше познаваше Хауснер. Познаваше интонацията и маниерите му и разбираше, че предстои нещо, което няма да е приятно.
— Вече нямаме наблюдателни постове и предупредителни системи. Слепи сме.
— Така е.
— Бург категорично забрани на всички да напускат върха.
— Известно ми е. — Хауснер се бе появил пред него от мрака и го беше докоснал като ангел на смъртта. И сега Каплан щеше да умре.
— Но както казват, най-добрата защита е нападението. Не бива да чакаме тук като стадо уплашени овце. Трябва да вземем инициативата. Да нападнем. Като снощи.
— Да.
— Ако не ни изпреварят. Погледни натам.
Каплан покорно се вгледа във вихрещия се пясък. Отбранителните съоръжения бяха покрити с прах и видимостта не надвишаваше пет метра извън охраняемата зона. Ашбалите можеха да са някъде там, на шестия метър, и той нямаше да ги усети. Изпълни го внезапен страх, почти паника и Моше стисна автомата си. Изпита непреодолимо желание да избяга в нощта, да разкъса мрака с тяло и да види какво се крие на склона.
— Какво има там, Моше? Какво има там?
— Не зная.
— Не искаш ли да научиш?
Каплан не отговори.
Хауснер изчака малко, после продължи да анализира ситуацията.
— Сега най-рационалната тактика е да пратим долу отряд, който да устрои засада. Аз бих избрал външната стена. За да стигнат дотук от Портата на Ищар, ашбалите трябва да минат покрай нея. Не само че така ще унищожим ударната им сила, но и ще предупредим защитниците на хълма. — Той въздъхна. — Но Бург не желае да рискува повече хора, нито да разделя групата. — Яков замълча за миг. — От друга страна… от друга страна, ако край онази стена залегне някой с автомат, ще очисти поне десетина ашбали още преди да са отвърнали на огъня му. — Хауснер запали цигара в шепи и му я подаде, жест, който Каплан винаги свързваше с шефа си.
Моше вдиша дима и не му я върна.
— Ами… предполагам, че си прав — ако вече не са се изкачили до средата на склона.
— Да — съгласи се Яков. — Има и такава вероятност. А и в основата на хълма със сигурност са разположени часови. Но в този мрак сам човек би трябвало лесно да се промъкне между тях.
Каплан не се съмняваше, че ако се наложи, Хауснер би отишъл сам. Щом беше решил да остане, навярно смяташе, че трябва да изпълни някаква по-важна задача на върха. Но Моше веднъж вече бе рискувал живота си за него и сега искаше да доживее до дълбоки старини.
— Онзи, който слезе долу, няма почти никакъв шанс да се върне.
— Наистина.
— Особено ако има рана, която ограничава подвижността му.
Хауснер кимна.
— Знаеш ли, Моше, на този хълм имаше само неколцина истински войници. Твоите шестима души, Добкин… още няколко ветерани… Бург. Броят им намалява. Професионалните военни знаят, че някой ден ще ги призоват да направят нещо, което не биха поискали от новобранец. Разбираш ли?
— Естествено. — Каплан се зачуди защо Хауснер не е отишъл при Маркус или Алперн. Те не бяха ранени. Предполагаше, че е заради класическото „това е чест“ или нещо от този род. Имаше и други причини, ала не можеше да проумее мотивите на Яков Хауснер.
— Е… благодаря, че изслуша дрънканиците ми, Моше.
— Няма нищо. — Той се поколеба и когато видя, че Хауснер не си тръгва, каза: — Всъщност, като слуша другите, на човек могат да му хрумнат добри идеи.
— Точно така.
Моше отново се поколеба, после се обърна. Усети ръката на Хауснер на рамото си и го чу да казва нещо подходящо, но точните думи не стигнаха до ушите му. И най-ужасното бе, че дори не можеше да се сбогува с хората, които през последните двайсет и четири часа бяха започнали да означават много за него. Докато се отдалечаваше в нощта, Каплан се чувстваше съвсем сам.
Министър-председателят седеше с изправени рамене и притискаше слушалката към ухото си. Очите му блуждаеха из залата и се спираха върху другите мъже и жени, които следяха разговора със слушалки. Не вървеше добре. Иракският президент беше проявил цяла гама от емоции — от изненада, че му се обажда, до скептичност към информацията и накрая нежелание да се ангажира с предложенията на израелския министър-председател.
Читать дальше