Нелсън Демил - При реките на Вавилон

Над хълма се възцари тишина. Силният източен вятър разнесе миризмата на кордит и керосин и безпристрастно покри живите и мъртвите с фин пласт прах. Когато екотът в ушите им заглъхна, защитниците забелязаха, че тишината всъщност е била временно оглушаване след сражението. Постепенно започнаха да чуват плач и стенания на мъже и жени по осеяния с останки склон. Чакалите завиха в нощта — като тълпа римляни, току-що присъствала на великолепна гладиаторска битка, като сган, временно изпаднала в хипнотизирано мълчание и внезапно избухнала в одобрителни викове след убийството.

Бург си погледна часовника. Всичко бе продължило само трийсет и девет минути.

Добкин лежеше окървавен на западния бряг на Ефрат. Чу тишината и се зачуди какво означава. Имаше две възможности, разбира се. Опита се да си припомни звуците от последните петнайсет минути и да ги разтълкува, като използва опита си на стар воин. Но болката в бедрото му пречеше да се съсредоточи. И все пак, ако бяха победили ашбалите, щеше да чуе радостните им викове. Той напрегнато се заслуша. Нищо. Тишина. Генералът се остави на болката и изтощението и изпадна в безсъзнание.

Хауснер я откри близо до южния край на западния склон. Мириам седеше, стиснала с една ръка автомат, и се взираше в реката. Той спря на няколко метра от нея и се вгледа в лицето й, осветено от отраженията на водата.

— Убила си някого.

Тя сепнато завъртя глава.

— Аз… Прав си. Наистина. — Мириам пусна оръжието и се обърна към него.

Яков като че ли се поколеба. Да се любиш бе едно, съвсем различно — да проявиш нежност на другата сутрин. Не знаеше дали е готов да се обвърже.

— Хм… смятат те за загинала.

— Не съм. — Тя тихо и нервно се засмя.

— И аз — сякаш не можеше да повярва, отвърна Хауснер. — Успяхме.

— Убих момиче.

— Всеки, който стреля за пръв път, си мисли, че е убил някого.

— Не. Наистина я убих. Падна по склона.

— Може да е била леко ранена и да е избягала.

— Не. Улучих я в гърдите… струва ми се.

— Глупости. — Но знаеше, че не е така. Искаше му се да каже „Браво, Мириам. Вече си една от нас“, ала не можеше. — Стреляла си и си решила, че си убила някого. Чу ли я да вика?

— Ами… не зная…

— Ела с мен. Трябва да отидем при другите.

Тя взе автомата и го последва. Искаше й се да каже нещо неутрално, например: „Благодаря ти“. Вместо това се чу да изрича:

— Обичам те. — И после още веднъж, по-високо: — Обичам те.

Яков спря, но не се обърна. Знаеше, че няма да оцелее. Никога не се бе чувствал по-уверен. Но навярно и нея я очакваше същата участ. Не можеше да допусне Мириам да загине, без да й е казал, че я обича. Ала ако останеше жива, признанието му щеше да й причини още по-голяма мъка. Той продължи напред и чу тихите й стъпки все повече да изостават.

Рави Левин се грижеше за ранените физически и духовно. Помогна да ги пренесат от брустверите в овчарската колиба, после да ги бинтоват. Самият той приличаше на ранен, целият покрит с кръв и с празен поглед.

След като настаниха хората в и около постройката, равинът започна да ги записва в бележник. Прибави ранените от втората нощ към онези от първата и посочи състоянието им. „Тамир, все така. Рубин, по-добре. Яфе, все така. Каплан, кръвотечението продължава.“ Бяха му казали, че Брин е убит, така че от шестте момчета на Хауснер само Маркус и Алперн можеха да стоят на пост. Рут Мандел все още имаше треска. Не се бяха възстановили нито Даниил Якоби, нито Рахил Баум. Стюардът Абел Гелер лежеше на пода на колибата и кръвта му попиваше в бялата униформа. На древния кирпичен под се бе събрала червена локва. Имаше още шестима ранени, които не познаваше по лице, затова засега ги обозначи с цифри.

Равинът имаше нужда от въздух. Той излезе навън, но там го очакваше същата ужасна гледка. Шимон Пелед, секретарят на външния министър, лежеше мъртъв до стената на колибата. Не беше умрял от сравнително леката си рана, а от инфаркт. Бяха го определили за негоден да участва в сражението, но той бе настоял да му дадат оръжие. Левин поклати глава. През следващите часове и дни щеше да се сблъсква с много глупост и безсмислена упоритост, които щяха да минават за храброст. Той намери няколко хавлиени кърпи и покри с една от тях лицето на Пелед. На стената бяха облегнати още две мъртви момичета. Равинът положи телата им на земята, затвори им очите — още един странен обичай, като се замислеше човек — и им покри лицата. По-късно щеше да попита някого за имената им.