Нелсън Демил - При реките на Вавилон

Внезапно брустверите се осветиха — бяха запалили фитилите на бурканите с коктейли Молотов. Самоделните бомби се издигнаха високо във въздуха и се изсипаха върху ашбалите. За да са сигурни, че ще избухнат, израелците бяха завързали за бурканите парчета от тухли, които при падането се удряха в стъклото и го чупеха. За по-големи разстояния използваха сутиени, с които изстрелваха огнените снаряди като с прашки.

Ашбалите все повече се объркваха. Някои тичаха към по-тъмни места, за да се скрият от светлината на горящия керосин. Други бяха опръскани от импровизирания напалм и писъците им се разнасяха над ужасния рев на битката.

Последните няколко капана, в които не беше паднал никой, най-после взеха своето. Шестима млади мъже и жени с викове започнаха да се гърчат върху коловете, проболи шиите, коремите или слабините им.

Сапьорите, които се преструваха на мъртви точно под брустверите, разбраха, че това наистина е краят им. Собствените им другари вече бяха убили неколцина от тях. Вероятността палестинците да атакуват израелските позиции бързо намаляваше. Но подготовката им предвиждаше почти всякакви случаи. Един по един те се претъркаляха надолу по склона, често спираха и отново се преструваха на убити. Знаеха, че вниманието на защитниците е насочено другаде. По този начин метър по метър постепенно се приближаваха към основните си сили. Придвижването им беше бавно и мъчително и почти всеки от тях бе ранен поне по веднъж, но половината бойци от елитната двайсетчленна група накрая успяха да се върнат при другарите си. Това обаче в никакъв случай не означаваше, че са вън от опасност.

Битката на западния склон свърши шейсет секунди след като първият израелски автомат откри огън. Коктейлите Молотов запалиха всички рицинови храсти по брега и силуетите на изкачващите се ашбали се очертаха на фона на пламъците. Буците глина и куршумите светкавично пометоха хората от стръмния склон. Гласисът се оказа също толкова непристъпен, колкото и преди повече от две хиляди и петстотин години, когато за пръв път го бяха видели Дарий и Александър. Почти всички палестинци бяха незабавно убити или изгоряха сред храстите. Неколцината, които паднаха в Ефрат, подобно на повечето араби не можеха да плуват и се удавиха в дълбоките кални води.

Забравил мечтите си да одере жив Исак Бург, Саид Талиб тичаше с крясъци сред пламтящите рицини. Изгарящата болка от два куршума беше непоносима. Накрая видя реката и се хвърли в нея. Плуването бе единственото, на което се беше научил в Европа, и ашбалът се остави на течението. Неколцина от хората му крещяха наблизо, но гласовете им скоро стихнаха. Талиб бе единственият оцелял.

Яков отиде при Бург, който стоеше на командно-наблюдателния пост.

— Ти или си най-добрият командир след Александър Велики, или си проявил благоразумието да не мърдаш оттук и да не правиш нищо.

Бург скри изненадата си, че го вижда жив.

— По малко и от двете, предполагам. — Той видя, че Хауснер е гол до кръста и бос. Лицето му беше окървавено. — Къде беше, по дяволите?

— Долу. — Яков се изкачи на върха на възвишението и плъзна поглед по отбранителната линия. — Арабски снайперист е убил Брин.

— Разбирам. — Бург запали лулата си, която от доста време беше угаснала. — Дадохме много жертви. Боя се, че хората от наблюдателните постове са мъртви.

— Навярно си прав — съгласи се Хауснер. Откъм западния склон се приближиха две куриерки, провесили по няколко автомата през рамо. Едната бе Естер Аронсон.

— Избихме всички — каза тя. — Нямаме ранени и убити. Един обаче е изчезнал.

— Отлично се справи — похвали я Бург.

— Мисля, че на източния склон ще има повече нужда от тези оръжия — продължи Естер.

— Да — отвърна той. — Кой е изчезнал?

— Мириам Бернщайн. В момента я търсят.

Хауснер като че ли не реагира.

Двете млади жени бързо се скриха в мрака.

Яков протегна ръка.

— Дай да си дръпна от проклетата ти лула.

Бург му я подаде.

— Чудо ли стана?

— Съмнявам се — каза Хауснер. Ръцете му трепереха.

— Защо?

— Защото не чух гласа Господен.

— Ти ли трябваше да го чуеш? Единствено ти?

— Точно така.

Бург се засмя.

Яков му върна лулата.

— Добкин?

Шефът на Мивцан Елохим сви рамене.

— Това вече ще е чудо — ако е жив.

— Да. Виж, отивам на западния склон.

— Няма нужда. Там вече всичко е наред.

— Не ми казвай как да командвам, Бург. — Яков скочи от възвишението и бързо закрачи на запад.