Нелсън Демил - При реките на Вавилон

— Трябваше вчера да попиташ Хауснер.

— Значи не знаеш арабски, така ли?

— Не. Трябва ли?

— Просто си мислех, че знаеш. — Агентът се надигна над ръба на окопа и огледа склона. Забеляза мъже, които пълзяха нагоре като гущери, прицели се в един от тях и стреля.

Мириам Бернщайн и Ариела Вайцман откриха Естер Аронсон да се лута в мрака, взеха осемте калашника и боеприпасите и се запътиха в противоположни посоки, като оставяха по един автомат и патрони на всяка от позициите. Бернщайн прескочи окопа на Маклуър и остана сама на южния край на хребета с последното оръжие. На върха се изкачи ашбалско момиче и застана на пет метра от нея. Когато забеляза Мириам, палестинката бавно и решително вдигна калашника си.

Бернщайн нямаше представа как се борави с АК-47 и се съмняваше, че изобщо иска да го използва. Дали бе на предпазител? Зареден ли беше? Знаеше само, че оръжието има спусък. Откри го и се поколеба.

Ашбалката стреля срещу окопа.

Мириам Бернщайн видя проблясъците и те я ослепиха. Спомни си за един ясен слънчев ден в едно йерусалимско кафене. Млад пехотинец разказваше как на Голанските възвишения от някаква къща изскочил арабин и стрелял срещу него от няколко метра. Войникът стоял пред дърво. Навсякъде хвърчали кора и трески и го удряли по главата, шията и гърба. После арабинът изчезнал. Пехотинецът й беше казал: „Онзи ден пред мен стоеше ангел“.

Тя отново чу грохот и автоматичното оръжие разтърси ръцете й. Палестинското момиче сякаш скочи заднишком от хребета.

Мириам се отпусна на колене и скри лицето си в шепи.

Яков Лайбер седеше в конкорда и гледаше американски филм за войната. Следобед вече го бе пускал веднъж и си беше взел бележки. Сега го превърташе на бързи обороти. Когато стигна до откъс със сражение, превключи на нормална скорост и усили звука. От изнесените на позициите тонколони се разнесе тракане на тежка картечница. Слухове за такова оръжие бяха плъзнали из ашбалския лагер след завръщането на Мохамад Асад. Преди да го екзекутират за измяна, той очевидно подробно беше разказал на пазачите си за израелската мощ.

Палестинците се разколебаха. По израелските позиции проблясваха изстрели. Над склона ехтеше грохотът на все повече автомати, почти заглушавани от тътена на картечницата. Струваше им се, че израелците имат повече оръжия, отколкото хора. Ашбалските бойци усещаха мириса на поражението във въздуха и хвърляха тревожни погледи към командирите си.

Наоми Хабер видя, че тялото на арабския снайперист се разтърсва, и се разтрепери, когато осъзна, че наистина го е улучила в гърба.

— Господин Хауснер! — извика тя. — Той е мъртъв! Ще ви прикривам! — После погледна надолу към дупката, в която неподвижно лежеше Яков. — Господин Хауснер! Той е мъртъв! Ще ви… — Хауснер едва забележимо махна с ръка. Наоми насочи пушката към склона и започна да стреля по ашбалите. Приближаваща се мишена на осемдесет метра. Огън! Пападение! Неподвижна мишена на деветдесет метра. Огън! Попадение! Движеща се отдясно наляво мишена на петдесет метра. Огън! Пропуск. Въвеждане на поправка за разстояние. Огън по същата мишена. Попадение! Следващата мишена.

Хауснер дращеше с пръсти по стръмните страни на надвисналата над него стражева кула, но нямаше как да се изкачи. Той се насочи към по-полегатия склон надясно и се затича нагоре. Чуваше металическото тракане на затвора на снайперистката пушка. Пред него се издигнаха брустверите. Там не трябваше да има никого, защото според първоначалните планове позицията на възвишението покриваше целия участък, но сега той виждаше невероятно много проблясъци на дула по цялата отбранителна линия. Откъде се бяха взели всички тези калашници, по дяволите? Или бяха аерозолни спрейове? Вгледа се по-внимателно и разбра, че оръжията са истински. Покрай ушите му свиреха куршуми и откъм палестинците.

— За Бога! — надвика грохота той. — Не стреляйте! Аз съм Хауснер! Хауснер! — Пясъкът под краката му поддаде и Яков се строполи право върху израелските автомати, като крещеше с пълно гърло. После се озова на дъното на окоп. Млад мъж и жена, въоръжени с АК-47, го гледаха любопитно. Хауснер се изправи.

— Не съм виждал по-неточни стрелци от вас.

— Просто имате късмет — отвърна момичето.

Невъоръжените защитници на хълма започнаха да бутат натрупаните буци глина от хребета. Те се търкаляха надолу по склона, постепенно набираха инерция, предизвикваха нови свличания и чупеха по пътя си крака и ребра.