Нелсън Демил - При реките на Вавилон

Когато образът в инфрачервения му мерник започна да изчезва, Мурад натисна спусъка. Основният недостатък на устройството по време на битка бе, че светлината размазвате картината. Трасиращите куршуми оставяха бели следи, които се сливаха в мътно сияние. Тъкмо затова искаше американския мерник. Той високо изруга и стреля, без да вижда мишената си.

— Спрете, глупаци! Спрете! — надвика тракането на автоматите Сафар и другарите им се подчиниха.

Хауснер разбираше какво се е случило. Някой друг би казал, че Господ отново го е спасил. Ала Яков смяташе, че Бог си играе с него. Бомбата. Катастрофата. А сега и това. Не беше благословен, реши той. А прокълнат. Нямаше ли най-сетне да дойде краят?

Образът в мерника на Мурад се проясни. Той потърси мястото, на което бе стоял Хауснер, ала не видя нищо.

Яков беше открил плитко хлътване в склона под стръмното възвишение на израелския снайперистки пост — стражевата кула. Като всеки пехотинец, той знаеше как да заляга. Сви всичките си мускули, изпусна въздуха от дробовете си и се притисна към дъното на жалката дупка. Гърдите, бедрата и дори слабините му се смалиха по някакъв метафизичен начин, известен единствено на хора, попаднали под обстрел, и ямата като че ли стана по-дълбока с няколко сантиметра.

Арабинът внезапно се уплаши. Почувства се гол. И също намери естествено укритие и се сниши в него.

Грохотът на битката над тях кънтеше във въздуха, но на това място сякаш цареше тишина. Хауснер и Мурад се дебнеха един друг. Два оптични мерника за нощна стрелба. Два заглушителя. Две точни пушки. Безшумни, невидими и смъртоносни.

Основните сили на ашбалите се намираха на стотина метра от хребета, но няколко отряда отлично обучени сапьори бяха проникнали до позициите точно под брустверите и засеките. Те неподвижно лежаха там, въоръжени само с ножове и пистолети. Всеки сантиметър гола кожа бе покрит с маскировъчна боя. Чакаха последната атака на другарите си. Ако имаха ръчни гранати или гранатохвъргачки, щяха да всеят хаос в израелските редици. Но никой не беше допускал, че ще се наложи да водят такова сражение, за да вземат тези заложници. Не бяха доволни, че ги използват по този начин. Те бяха професионалисти, елитът на всяко пехотно подразделение. Пропълзяването към вражеските позиции пред основните сили си бе чисто самоубийство. Сапьорите бяха успели да стигнат дотук, ала не можеха да направят нищо, докато не започнеше последният пристъп. Тогава щяха да се хвърлят в израелските окопи и да избият защитниците. Ех, защо нямаха гранати…

Добкин скочи и профуча покрай двамата смаяни араби. Те се завъртяха, опряха гърбове на склона, забиха пети в неустойчивите пластове глина и пясък, насочиха калашниците си към него и стреляха. Откатът на автоматичното им оръжие ги разтърси и ашбалите се засвличаха надолу. От древните стени се посипа пръст и отдолу се показаха кирпичени тухли.

Генералът буквално летеше. Чуваше свистенето на куршумите покрай себе си. Краката му докоснаха земята и той отново отскочи. Рициновите храсти ожулиха прасците му. Добкин се приземи на брега на реката и светкавично се хвърли напред.

Последваха го зелени трасиращи куршуми. Салтото му във въздуха продължи цяла вечност. Над него сияеше звездното небе на Месопотамия. Покрай очите му като в мъгла премина силуетът на хребета, искрящите води на Ефрат, тресавищата и отново небето. В периферното му зрение зелените фосфорни линии все повече се приближаваха като смъртоносни лъчи от фантастичен филм, кухото кашляне на автоматите се усилваше. Зачуди се защо не пада, защо сякаш виси над реката. После ослепителна зелена светлина го прониза с изгаряща болка и движенията възвърнаха нормалната си скорост, като че ли се събуждаше от сън. Чу плясък и мътните води на Ефрат го погълнаха.

Хауснер реши, че няма да успее да се върне на израелските позиции. Пространството дотам беше прекалено открито, а арабският снайперист вече знаеше къде е. Но от мястото си не можеше да използва всички преимущества на оптичния мерник, пък и освен това боеприпасите му почти свършваха.

В тока на обувката му се удари куршум и кракът му инстинктивно се сви. Той изруга и леко надигна глава. Не виждаше никъде противник. Арабите от стрелковия взвод бяха преминали на обикновени патрони и стреляха в неговата посока. Яков забеляза помощника на снайпериста, който се придвижваше към тях, навярно за да им съобщи позицията му. Хауснер стреля и Сафар се строполи на земята.