Нелсън Демил - При реките на Вавилон

Той смукна от лулата си. От източния склон чуваше поне десет автомата. Не се съмняваше, че им трябва всеки един от тях, но не можеше да позволи на арабите безпрепятствено да се изкачат откъм запад. За тази страна на хълма отговаряше Вайцман, който навярно съзнаваше, че не е в състояние да се справи с тази задача. Позициите се отбраняваха само от осем души. Плюс Ричардсън и Маклуър. Бург посочи на изток.

— Иди там и изпроси, вземи на заем или открадни два калашника и поне два заредени пистолета. Занеси ги на западния склон. Предай на господин Вайцман незабавно да предприеме последните отбранителни мерки. Ясно ли е?

Тя кимна в мрака.

Бург я погледна. Възлагаше й прекалено голяма отговорност. Трябваше сама да избере съответните оръжия и боеприпаси, после да ги отнесе на неколкостотин метра от източните позиции, да ги предаде там, където най-много се нуждаят от тях, и в същото време да съобщи заповедта му на външния министър. И всичко това преди арабите да се изкачат до хребета. Той я потупа по рамото.

— Не се тревожи.

— Ще се оправя.

— Добре. Случайно да си виждала там, генерал Добкин?

— Не.

— Ясно. Тогава действай. Късмет.

Момичето се затича към огневата линия.

Добкин стоеше в окопа на Маклуър и Ричардсън.

— Знаех, че все някога ще опитат и по този склон.

Агентът хвана пистолета си с две ръце, прицели се и стреля по два пъти надясно, напред и наляво. После се отпусна назад.

— Адски е трудно да отбраняваш петстотинметров фронт с револвер с шест патрона. — Той затършува в джобовете си за боеприпаси.

— От източната страна ще ви пратят нещо — увери го генералът.

— Надявам се — отвърна Маклуър и започна да презарежда оръжието си.

Когато стрелбата утихна, Ричардсън погледна надолу към стръмния склон. На кратки интервали издрънчаваше тенекиена кутия или се разнасяше арабска ругатня.

— Кога ще вземат последните отбранителни мерки, по дяволите? Къде се изгуби оная куриерка? Къде са автоматите?

Добкин се надигна от окопа.

— Попитайте генерал Хауснер. Аз вече не работя тук. — Той се приведе в поза на спринтьор и каза на Маклуър: — Адиос, тексасецо. Ще се видим в Хайфа или Хюстън. — После прехвърли хребета и сякаш увисна за миг във въздуха. Едва сега осъзна колко стръмно спускане му предстои. Това бе гласис, спомни си генералът. Полегата стена, издигаща се от речния бряг. Следващата му стъпка беше десет метра по-надолу, после на двайсет. Стигна до средата за по-малко от три секунди. Пред него се появиха двама изненадани араби, които се изкачваха в мрака. Те инстинктивно реагираха и насочиха напред щиковете на автоматите си.

Хауснер завари Наоми Хабер да държи обезобразената глава на Натан Брин в скута си. Вече поне отчасти знаеше какъв е основният проблем на отбраната им.

— Къде е пушката? — изсумтя той.

Момичето вдигна поглед.

— Мъртъв е.

— Виждам, по дяволите! Къде е проклетата пушка?

Тя поклати глава.

Яков приклекна върху възвишението и с опипване откри мястото, на което Брин бе опирал оръжието си. В пръстта беше останала бразда. По дланта му полепна нещо топло и влажно. Той избърса ръката си. Очевидно не ставаше дума за заблуден куршум. Тази вечер ашбалите имаха поне една снайперистка пушка. И щяха да имат две, когато откриеха тази на Натан. Дали продължаваха да наблюдават тази позиция? Скоро щеше да научи. Хауснер прескочи стената от пръст и се плъзна надолу по склона. Веднага зърна зеленикавото сияние и се насочи към него.

Мурад го видя през мерника си и извика на деветчленния стрелкови отряд, който се приближаваше към пушката, ала другарите му не можеха да забележат Хауснер.

Яков взе оръжието, претърколи се настрани и погледна през мерника. На по-малко от трийсет метра от него се придвижваше група араби. Той изстреля пет патрона един след друг. Улучи един-двама и останалите се пръснаха. Знаеха, че е безсмислено да стрелят срещу невидим снайперист.

Мурад внимателно се прицели в Хауснер. Копнееше да притежава американския мерник. А сега този безумец можеше да го повреди. Ашбалът стреля.

Яков вече пълзеше нагоре, когато чу куршума да се забива край краката му. Той се притисна към земята и проучи терена пред себе си. Арабинът знаеше къде е, но Хауснер нямаше представа за неговата позиция. Ако през следващите няколко секунди не успееше да го открие, можеше да се смята за мъртъв.

Мурад, който го държеше на мушка, започна плавно да натискат спусъка. Нямаше начин да не го улучи. В същия миг ашбалският стрелкови отряд точно зад палестинеца започна наслуки да обстрелва склона. Зелените трасиращи куршуми очертаваха пресечени линии в мрака, забиваха се в пръстта и продължаваха да сияят като умиращи светулки или рикошираха във всички посоки.