Нелсън Демил - При реките на Вавилон

Бург го проследи с поглед.

Ибрахим Ариф говореше по микрофона на аудиоуредбата: мъчеше се да надвика грохота на битката и в същото време се подиграваше на ашбалите.

— Вървете си вкъщи, дечица. Здравата ви напляскаха. Хайде, вървете да се скриете. Салем Хамади! Чуваш ли ме? Върви си вкъщи да се гушнеш с приятелчето си! Кой е тази седмица? Али? Абдел? Салман? Или Абдула? Мохамад Асад каза, че тази седмица се чукаш с Абдула!

Ариф продължи да ги дразни с типичния за арабите висок вой. Сърцето му туптеше, в пресъхналата му уста скърцаше пустинен пясък. Между него и страшния нож на Риш имаше шепа евреи, чиито боеприпаси отново бяха на привършване. И даже ако по някакво чудо оцелееше, хората, които някога бе наричал свои братя и сестри, щяха да го преследват до гроб. Ала за това щеше да мисли утре. Тази нощ трябваше да се спаси от ножа на Риш и да изпълни заповедите на Яков Хауснер.

— А може би тази вечер ще е някоя камила или магаре, Салем? Или пък твоят господар Ахмед Риш?

Обърканите ашбали отвръщаха на виковете му. Двама от тях се изправиха, втурнаха се към хребета и бяха свалени. В яростта си някои дълго натискаха спусъците на оръжията си, цевите прегряваха и автоматите избухваха.

Ахмед Риш беше залегнал в едно от деретата до своя радист. Салем Хамади седеше на няколко метра от тях. В мрака не се виждаше добре, но като че ли плачеше, молеше се или просто си приказваше сам.

— Ставай! — извика му Риш. — Трябва да направим последен опит. Мунициите им вече свършват. Луната още не е изгряла. Последен опит. Хайде! Двамата лично трябва да поведем атаката.

Хамади стана и се приближи до него. Повечето от останалите ашбали автоматично го последваха.

Коктейлите Молотов се сипеха върху нападателите, куршуми разкъсваха редиците им. Земните пластове се свличаха под краката им и ги затрупваха.

Накрая иззад тях високо и ясно се разнесе заповед за отстъпление.

— Назад! Назад! Свършено е! Връщайте се!

Абдел Джабари седеше до овчарската колиба и властно говореше по микрофона на уредбата.

— Назад! Назад! Свършено е! Връщайте се! — Кабелите по някакво чудо бяха останали невредими и тонколоната ехтеше от окопа на втория наблюдателен пост. — Назад! Назад!

Екотът свести Дебора Гидеон. Тя изтупа пръстта от лицето си и погледна нагоре към небето. Точно над нея сияеше невероятно красив куп поразителни синьо-бели звезди. Покрай нея се разнесоха стъпки, които бързо се спускаха надолу по склона. Над окопа се надвеси силует и момичето отново затвори очи.

— Назад! — извика Джабари. Макар вече да се бяха досетили, че това е поредната хитрина, младите ашбали се преструваха, че не го знаят, и отстъпваха. Друг глас, също толкова мощен и властен, им заповяда да атакуват върха. Гласът на Ахмед Риш? Или пак измама? Той кънтеше от мрака, придружаван от пращенето на малкото неповредени полеви радиостанции.

— Напред! В атака! Следвайте, ме!

Но другият глас, още по-надолу по склона, отвърна:

— Назад! Връщайте се! — И определено бе по-лесно да се спуснеш надолу, отколкото да продължиш нагоре. И не толкова опасно. Всъщност израелците като че ли казваха: „Вече не сте хванати в капан. Задната врата е отворена. Вървете.“

Питър Кан и Давид Бекер стояха до големия азотен контейнер на двайсетина метра зад източната отбранителна линия. Към кранчето бе монтирана телескопична подпора от предния колесник. Отгоре беше поставена седалка от самолета. Върху нея имаше гума. Бордовият инженер даде сигнал и Бекер доближи кибритена клечка до напоената с керосин седалка. Тя избухна в пламъци и Кан отвори кранчето. Азотът потече по кухата подпора. Седалката и гумата полетяха нагоре, прехвърлиха брустверите като огнен образ от Книгата на Иезекиил, паднаха върху склона и високо отскочиха, обсипвайки редиците на ашбалите с пламтящи парчета.

Кан и Бекер свиха подпората, закрепиха отгоре и друга седалка и последната гума, изстреляха втората огнена ракета и заредиха трета.

Арабите започнаха да отстъпват, отначало неколцина, после всички, дори оцелелите им офицери и сержанти. Движеха се бързо, но не бягаха хаотично. Прибираха ранените си, ако можеха, и оставяха убитите и полумъртвите на лешоядите и чакалите. Други ранени пълзяха или се търкаляха надолу по склона.

Израелците бяха престанали да стрелят още преди куриерите на Бург да предадат заповедта по отбранителната линия. По негласно споразумение те позволиха на врага да се оттегли необезпокоявано. Така палестинците можеха да събират захвърленото си оръжие, но тази цена за края на атаката бе нищожна. И именно редовите ашбали, а не офицерите, мълчаливо бяха приели предложената от евреите сделка. Бург смяташе, че това е сериозен успех.