Нелсън Демил - При реките на Вавилон

Бригадният генерал поклати глава.

— Почакай, Гавриил. — Той погледна към светлинната тактическа карта. Пространството, в което можеха да се намират самолетите, с всяка изтекла минута се разширяваше в геометрична прогресия. С кръгове бяха обозначени точките, в които за последен път ги бяха забелязали — над крайбрежието. Оттогава се бяха движили в продължение на трийсет минути със скорост около 500 километра в час. Нямаше представа в каква посока са поели. Ако се съдеше по последната им засечена скорост, радиусът на последния кръг бе 250 километра. Той въведе информацията в компютъра и вдигна очи към дигиталния дисплей. Въздушното пространство, което трябваше да се претърси, вече беше 196350 квадратни километра, без да се смята височината от 150 метра до 8 километра. Талман натисна бутона на радиостанцията. — Гавриил, възможно е да са се насочили дори към Лод. Връщай се. Съвсем скоро ще научим къде са. Достатъчно нарушихме чуждото въздушно пространство за днес. Египтяните проявиха търпение, но вече искат да напуснем. Обещаха да пратят самолети и да ги потърсят. Не насилвай нещата, Гавриил. Точно това искат похитителите. Трябва да го избегнем. Връщай се в хангара, старче. — Той замълча за миг. — Това е заповед.

— Слушам — отсечено отговори Ласков.

Талман въздъхна и се свърза с останалите. Тъй като честотата не бе секретна, не им съобщи, че американските сателити вече се опитват да открият конкорда. Освен това в топосферата вече летяха американски разузнавателни самолети „Локхийд“ SB-71, наследници на U-2, и заснемаха целия Синайски полуостров. Обработването на получената информация щеше да отнеме два дни. И все пак беше по-добре, отколкото да стоят със скръстени ръце. Предполагаше, че същото правят руските сателити и разузнавателни самолети. Чудеше се дали руснаците ще се обадят в Тел Авив, ако имат късмет. Последният му коз бе електронното подслушване. Мощните електронни уши на американското Национално управление за сигурност и израелското разузнаване можеха да засекат широковълновото заглушаващо устройство. В почти всички държави в света имаше платени агенти, които седяха на последните етажи на домовете си и записваха всички радиоемисии в съответния си район. Някой от тях можеше да регистрира излъчванията, които бяха инструктирани да търсят. Ала Талман знаеше, че сигналът на лиъра е съвсем слаб, тъй като се намираше в непосредствена близост до конкорда. Шансовете да го засекат бяха невероятно малки, макар и не нулеви.

За момента не можеше да направи нищо повече. Той вдигна слушалката и поиска да го свържат с министър-председателя. Докладва му за положението, после му предложи оставката си. Затвори преди да получи отговор. Стана от стола си, приближи се до заместника си генерал Хур и размени няколко думи с него. После си взе шапката и излезе от оперативния център. Всички безмълвно го проследиха с поглед.

Конкордът бавно летеше над Синайските планини. Бекер разбираше, че лиърът иска да се движат на 150 метра над земята, но внезапните промени на терена правеха полета ужасен. Неколцина от пътниците вече повръщаха.

Връх Синай се извиси пред тях и лиърът премина само на петдесетина метра над него. Бекер натисна дроселите напред и го последва. Стрелката на датчика за височина бясно заподскача между петдесет и сто метра над земята, топлите въздушни течения разтърсваха големите клиновидни криле. Писна му. Той отново натисна дроселите напред и започна да се издига над другия самолет. Лиърът внезапно увеличи скоростта и застана точно пред него. Бекер издърпа обратно дроселите. Конкордът силно се разтърси и почти спря във въздуха. Пилотът за пореден път ускори и стабилизира скоростта.

— За малко — напрегнато отбеляза Хес. — Предполагам, това означава, че иска да го следваме, колкото и да ни е трудно. Сигурно знае, че си страхотен пилот.

Давид избърса студената пот от челото си. Лиърът се спусна на предишната си височина и намали скоростта. Той повтори маневрата. Всичко това бе унизително. Съзнаваше, че Риш е готов да се блъсне в него, ако не му се подчинява. Ръцете му трепереха повече от гняв, отколкото от страх.

Хората на Хауснер сваляха с бойните си ножове пластмасовото покритие на стоманената стена. Нямаше начин да я преодолеят.

— Някакви предложения? — попита Яков.

— Какво ще кажете за една отчаяна идея? — обади се Натан Брин.

— Да я чуем.

Младежът се изправи.

— Можем да извадим барута от патроните си, да направим насочен взрив, да го свържем с електрически кабел и да пробием дупка в стената. После с няколко закачалки и фенерче ще придърпаме жицата на бомбата и ще я прекъснем.