Нелсън Демил - При реките на Вавилон

Питър Кан вдигна очи от уредите си.

— Остава гориво за час и петдесет минути, капитане.

В пилотската кабина влезе Добкин и постави ръка върху рамото на Бекер.

— Как е?

— Всичко е наред. Някакви идеи?

Генералът кимна.

— Проведохме малко съвещание.

— И?

— Ами… стигнахме до заключението, че терористите са много хитри. На първо място, не изнесоха дълга политическа реч, както обикновено правят тези типове, за да не разберем кои са, освен че навярно са палестинци. Хауснер съвсем случайно позна гласа на Риш. Всичко това изключително затруднява работата на нашето разузнаване по проблема.

— Лошо — отвърна Бекер.

— Адски лошо — потвърди Добкин. — После промениха начина си на действие и заглушиха радиостанциите ни. Това може само да означава, че отиваме на тайно място. Този път няма да кацнем на международно летище, на което са се събрали хиляди журналисти. Няма да има спасителна операция като в Ентебе, защото никой не знае къде сме. Ще ни държат в абсолютна изолация.

Бекер бе стигнал до подобни изводи. Предполагаше, че ще се приземят в пустинята. Надяваше се, че поне пистата ще е в добро състояние.

Генералът сякаш прочете мислите му.

— Можете ли да кацнете някъде там долу?

— Навсякъде, стига да не е тресавище. Няма проблем. Не се безпокойте за това.

— Ще се опитам.

Хауснер седна до Мириам Бернщайн. Двамата изпитваха едни и същи угризения и се опитваха да ги успокоят с разговор. Един от стюардите беше поел функциите на Яков Лайбер и даваше нареждания на другите да поднесат храна и напитки, независимо дали някой бе в настроение за това. Хауснер си поръча двоен скоч.

— Не мога да повярвам, че съм допуснал такава грешка.

Мириам Бернщайн отпи от чашата си.

— Щяха да открият друг начин да го направят.

— Какъвто и да е начинът, пак аз нося отговорността.

— Постоянно си мисля за Теди… за генерал Ласков. Той попадна в същия капан като всички нас. Убедена съм, че нямаше да реагира така, ако аз не бях…

— Не мога да повярвам, че тези копелета наистина успяха.

— Яков… Чух някой да казва, че онзи Риш те познавал. Заплашил те…

— Трябваше да го очистя, когато имах възможност.

— Каза ли ти по радиостанцията, че ще…

— Не вярвай на слухове. През следващите дни ни очакват много такива.

Тя постави длан върху ръката му.

— Спомняш ли си, когато ме попита… дали ще дойда във вилата ти…

Хауснер се засмя.

— Не говори неща, за които ще съжаляваш, щом се върнем в Тел Авив.

Мириам се усмихна.

— Никога не съм те разбирала. Винаги съм ти се възхищавала… но ти плашиш хората.

— Изчакай с изповедите на предсмъртния одър. Още не сме стигнали чак дотам.

— Добре.

Продължиха да приказват за други неща. Сервираха им вечерята, но на нито един от двамата не му бе до храна.

Абдел Маджит Джабари разговаряше с Ибрахим Али Ариф, другия арабски делегат.

— Това е ужасна трагедия.

— Чувствам се много неловко — с пълна уста отвърна Ариф. — Като Даниил в клетката с лъвовете.

Едрият мъж продължи да се тъпче.

— Не мисли само за собственото си неудобство, приятелю — отвърна Абдел. — То е нищо в сравнение с този кошмар. — Той запали цигара. — Мъчно ми е за евреите, които заложиха репутацията и кариерата си на добрата воля на арабите.

— Не вярвам в националната отговорност. Чувствам се неловко, това да, но не и виновен. Угризенията са еврейски специалитет. — Той погледна недокоснатия поднос на Джабари. — Имаш ли нещо против? — И го премести пред себе си.

Абдел отпи от арака си.

— Така или иначе, клетката на лъвовете е там — посочи той към лиъра. — Докато тези хора тук са наши сънародници. Трябва да можеш да ги гледаш в очите — без да се чувстваш неловко. Изобщо не се съмнявай, че ще споделим съдбата им.

Ариф се засмя.

— Това ще е страхотен късмет, приятелю. Даже някога да освободят евреите, ти отлично знаеш, че към нас ще се отнесат с особено внимание. Ние сме хора без родина, без народ, без рай. Обречени сме. Струва ми се, че бих могъл да хапна още нещо. Стюард!

Лиърът зави на север и конкордът го последва. Напуснаха Саудитска Арабия и навлязоха в Ирак. Слънцето висеше ниско на хоризонта и над земята пълзяха дълги лилави сенки. Бекер изпитваше все по-силна тревога.

— Колко гориво имаме?

— За половин час — отвърна Кан.

Едно от нещата, с които Близкият изток винаги очароваше Давид, беше отсъствието на истински здрач. Просто изведнъж се смрачаваше. Кацането на неравен терен през деня бе трудно, но нощем можеше да е катастрофално.