Нелсън Демил - При реките на Вавилон

Хауснер се обърна към Моше Каплан.

— Каплан, що за хора работят при мен?

Брин се изчерви.

— Какво и е на идеята?

— Опасно е. И какво те кара да смяташ, че има кабел, а не батерия?

Младежът се замисли.

— Радиоприемникът и детонаторът трябва да са свързани с енергиен източник на самолета. Нещо е взривило бомбата в първия конкорд — но не батерия, поставена там преди повече от година.

Хауснер кимна.

— Добре, ако наистина има кабел, той е свързан с източник с постоянен и стабилен волтаж. Например с навигационните светлини. — Той се замисли за миг, после изскочи от багажното отделение и бързо закрачи към пилотската кабина.

Когато го чу да влиза, Бекер се обърна.

— Какво стана?

— Виж, енергийният източник на радиоприемника и детонатора може да са навигационните светлини. Изключи ги.

Пилотът се замисли. Риш изрично му бе наредил да ги остави включени. Това беше задължително, така или иначе. Тогава защо го бе подчертал?

— Там има и други енергийни източници. Цялата хидравлика в опашната част се контролира и активира електрически. Естествено, мога да изключа навигационните светлини, но нищо повече.

— И аз се сетих за това — обади се от пулта си Кан. — Има голяма вероятност енергийният източник действително да са навигационните светлини. Но всяка дистанционна бомба има и резервна батерия, която постоянно се зарежда от някой от тези източници в опашката. Даже да е била поставена там преди години, батерията се презарежда всеки път, щом запалим двигателите. Възможно е обаче и да греша. Мога да изключа навигационните светлини. Или ще се взривим, или няма. Някой иска ли да опита?

Никой не искаше.

Хауснер мрачно седна на сгъваемата седалка и запали цигара.

— Навярно бихме могли да вдигнем част от пода, бронята и изолацията и да минем през алуминиевия покрив на багажното отделение. Оттам ще е по-лесно да проникнем в опашката.

Бекер отново поклати глава. Не искаше хората да пробиват дупки в самолета му и да бърникат из него.

— Херметичната стена е ужасно дебела. Даже да успеете… не ми се ще да я пробивате. Не мога да рискувам. Там има прекалено много кабели.

Хауснер се изправи и се усмихна принудено.

— В такъв случай едва ли ще ти допадне идеята да използваме барут от патрони, за да взривим херметичната стена, нали?

Бекер се засмя.

— Съжалявам. — Знаеше, че Хауснер би предпочел да умрат, отколкото да живее с угризенията за случилото се тук, освен ако лично не спаси положението. Вече не можеше да се довери на преценката му.

— Господин Хауснер, благодаря ви за усилията. Но като капитан на този самолет, имам право на вето върху всякакви идеи, които излагат на опасност екипажа и пътниците. Докато сме във въздуха, командвам аз. Не вие, нито Бург или външният министър. Аз. — Той погледна през рамо. — Виж, Яков, разбирам какво ти е. Просто се успокой. Остават ни още около два часа полет. Хайде да видим какво ще се случи.

Хауснер кимна.

— Добре. — И излезе от кабината.

Прелетяха над края на Синайския полуостров и се насочиха към Червено море, после рязко завиха наляво и продължиха към Саудитска Арабия. Бекер беше любопитен къде отиват, но това му се струваше все по-маловажно.

С увисналия си нос самолетът приличаше на голяма измъчена водна птица, която иска да кацне в морето, ала, кой знае защо, не може.

— Наближаваме брега, Давид.

Равното крайбрежие бързо се плъзна под тях. Бекер облекчено въздъхна.

— Вече няма да е толкова трудно.

Хес погледна към него.

— Искаш ли аз да поема руля за малко?

Давид се зачуди дали копилотът му е способен да следва лиъра при тези обстоятелства и реши да го попита директно.

— Ще се справиш ли?

— Бих могъл да пилотирам и щайгата, в която получихме този конкорд.

Бекер се усмихна, предаде му управлението и затършува в джоба си за цигари. Чувстваше се сравнително добре. Бе съвсем нормално да изпусне нервите си над Синай. Каквото и да се случеше отсега нататък, поне го утешаваше мисълта, че този последен полет е бил най-добрият му.

Лиърът бързо набра скорост и достигна 800 километра в час. Хес с мъка успяваше да задържи конкорда на 150 метра над земята.

Напред Бекер видя неколцина бедуини на камили — гледаха нагоре към самолета. Самолетът хвърляше огромна сянка над тях. Животните се подплашиха и тромаво препуснаха. Давид дълбоко вдиша дима от цигарата си. Полетът над равнината изглеждаше абсолютно безопасен, ала той знаеше, че ако при тази скорост и височина носът съвсем слабо се наклони надолу, ще се разбият преди да имат възможност да коригират курса.