Нелсън Демил - При реките на Вавилон

— Кое ще свърши първо, Питър?

Бордовият инженер разбра какво иска да каже. Вече беше разтворил справочника.

— В този район слънцето залязва в шест и шестнайсет. Пет минути по-късно се спуска пълен мрак. Сега е шест и една. Остават ни двайсет минути светлина и гориво за двайсет и пет. Приблизително.

Бекер вече виждаше луната над помръкващия хоризонт. Бяха изгрели няколко звезди. На север сияеше полярната звезда. Сенките на земята ставах все по-дълги и преливаха от лилави в черни. Пустинята бе невероятно красива.

— Гледайте — каза Хес.

Давид отново вдигна очи към предното стъкло. Теренът в далечината се снишаваше към тучни зелени морави. Сред горички от палми лъкатушеше река. По-нататък се виждаше още една. Тигър и Ефрат. Отвъд Тигър се издигаха високите ирански планини. Индикаторът показваше, че теренът се е снижил от 180 метра почти до морското равнище. В момента летяха на 300 метра и лиърът не правеше опити да се сниши.

— Това трябва да е краят на пътя — отбеляза Хес.

Бекер плъзна поглед по земята под тях. Месопотамия. Плодородният полумесец. Люлката на цивилизацията. След суровата кафява пустиня тази гледка го изпълваше с облекчение. Зачуди се дали ще продължат на север към Багдад. Несъзнателно потърси димната следа от ракетата на Ласков. После изгаси цигарата си и се обърна към копилота си.

— Оттук ще поема аз.

Лиърът описа широк кръг и Бекер го последва. Започнаха да губят височина и той разбра, че няма да стигнат до Багдад.

Хес включи сигнала за предпазните колани и взе микрофона на интеркома.

— Започваме подготовка за кацане. Моля, останете по местата си и не пушете.

— Забрави да им благодариш, че са предпочели услугите на „Ел Ал“ — обади се Давид.

— Не е смешно — отвърна Кан.

— Гориво? — попита Бекер.

— Технически резервоарите са празни — каза бордовият инженер.

— А иначе? — Освен компютри и електроника, пилотите имаха още нещо, което наричаха с много имена.

Кан се поколеба.

— Може би около две хиляди килограма.

Бекер кимна. При нормални условия това означаваше по-малко от пет минути полет. Ако започнеше скоро, дотогава можеше спокойно да се приземи. Щеше да има само една възможност. Той зачака да чуе ужасната тишина, която щеше да се възцари след изгасването на двигателите.

Лиърът зави под прав ъгъл и започна да се спуска.

В далечината Давид забеляза път с посока север-юг.

— Мисля, че това е пистата ни. — Той изправи курса и продължи след другия самолет.

Хес спусна колесниците.

— Виждал съм и по-добри.

Слънцето вече почти бе залязло и пътят едва се различаваше. От двете му страни растяха ниски храсти. Теренът беше неравен.

В кабината се втурнаха Добкин и Хауснер. Генералът извика нещо.

Бекер се ядоса.

— Връщайте се на местата си! Опитвам се да приземя проклетия самолет.

Двамата не си тръгнаха.

— Гласувахме — каза Хауснер.

— Това да не ви е Кнесетът? Пазете тишина!

Долу се включиха четири чифта фарове, подредени от двете страни на пътя, и отчасти го осветиха. Някой размаха мощен фенер. Лиърът прелетя над светлината. Бекер разтърси глава, за да прогони умората, и погледна уредите си. Виждаше ги като в мъгла. Отново вдигна очи, но светлините от земята го заслепиха. Знаеше, че в такава ситуация може да изгуби ориентация. Имаше случаи, в които изтощени до краен предел пилоти се бяха опитвали да кацнат с главата надолу върху Млечния път — вземаха звездите за сигнални светлини и реките за писти. Давид разтърка очи.

Хауснер се приближи зад него.

— Гласуването беше единодушно. Иначе нямаше да важи.

Бекер изтегли дросела и продължи да го държи с една ръка, докато с другата стискаше руля. Опита се да насочи носа на самолета между фаровете, без да откъсва поглед от навигационните светлини на лиъра.

— Какво гласуване? За какво говориш, по дяволите? В момента подхождам към най-скапаната писта, на която съм кацал някога. Какво искаш?

Хауснер бързо заговори.

— На земята бомбата става почти безопасна, Бекер! Най-много да разбие опашката.

— И? — Лиърът докосна пътя и отскочи. Конкордът прелетя над фенера и Давид още повече изтегли дросела. Големият самолет започна да се спуска.

— Гласувахме да окажем съпротива — продължи Яков. — Моите хора са въоръжени. Можеш ли да се приземиш някъде другаде? — Хауснер почти викаше.

Бекер усещаше, че под клиновидните криле се образува въздушна възглавница.

— Защо не ми го каза преди две минути? — попита той. От двете му страни прелетяха камиони и хора. Пътят бе лош и конкордът опасно отскочи. На около два километра нататък, където трябваше да спрат, чакаше друга група автомобили с включени фарове.