Нелсън Демил - При реките на Вавилон

Исак Бург стоеше на крилото, докато другите пътници скачаха на земята. После се обърна, покатери се по корпуса и се насочи към взривената опашка. Притисна се към изкривения метал и впери очи към пътя на около половин километър от тях. По неравния склон подскачаха автомобилни фарове и пред бавно напредващите коли се плъзгаха сенки на тичащи хора. Бург извади пистолета си — американски военен колт 45-и калибър, и зачака.

Джабари и Ариф се плъзнаха по рампата и тичешком се отдалечиха от конкорда. Тромавият Ариф се препъна и Джабари му помогна да се изправи. Двамата изпълзяха зад една ниска височинка и залегнаха. След няколко секунди Абдел надзърна надолу.

— Струва ми се, че няма да избухне.

Ариф избърса потта от лицето си.

— Не мога да повярвам, че гласувах да се бием.

— Самият ти каза, че и без това сме обречени. Също толкова сигурно, колкото и Яков Хауснер. Чу ли, че Хауснер зашлевил Риш през лицето, когато бил в „Рамла“?

— Жалко за Хауснер. Но поне ще умре за нещо. Аз не съм зашлевявал никого, освен жена си, но Риш ще ми пререже гърлото преди да убие евреина.

Абдел запали цигара.

— Ти си егоист, Ибрахим.

— Когато става въпрос за моето гърло, да.

Джабари се изправи.

— Ела. Да идем да помогнем с нещо.

— Аз няма да дойда. Ти върви. — Той свали кърпата от главата си. — Сега приличам ли на евреин?

Джабари се засмя въпреки волята си.

— Как си с иврита?

— По-добре, отколкото мнозина депутати от Кнесета.

— Ако се стигне дотам, струва си да опиташ, Ибрахим.

— Аврам… Аронсон.

Том Ричардсън стоеше на склона и гледаше към Ефрат. Джон Маклуър се приближи до него. Държеше револвер.

— Това беше лош ход.

Маклуър изплю кибритената си клечка и захапа нова.

— Възможно е.

— Виж, не се чувствам длъжен да остана тук. На брега като че ли няма никого. Да вървим. По това време утре можем да сме в Багдад.

Агентът от ЦРУ го изгледа.

— Откъде знаеш къде сме?

Ричардсън не отговори.

— Зададох ти въпрос, полковник.

Военновъздушният аташе се насили да срещне очите на другия американец, но продължи да мълчи.

Маклуър вдигна пистолета си към него и видя, че Ричардсън потръпва.

— Мисля, че ще остана тук — тихо каза той.

Другият мъж погледна револвера и спокойно отвърна:

— Е, аз тръгвам.

Агентът забеляза на брега лъчи от фенерчета. На три бейзболни игрища от тях. Това беше единственият начин, по който можеше да преценява разстоянието. Ще рече, на триста ярда. Иначе казано, двеста и седемдесет скапани метра.

— Вече са ни обкръжили — посочи той.

Ричардсън не си направи труда да погледне.

— Може да са цивилни.

— Възможно е. — Маклуър вдигна с две ръце револвера си и стреля два пъти към светлинките. Отговори му залп от автоматично оръжие и покрай тях засвистяха зелени трасиращи куршуми. Двамата залегнаха. Агентът презареди. — Отпусни се. Може да останем тук доста дълго.

Натан Брин подпря пушката си M-14 на един голям камък, включи мерника за нощна стрелба и погледна през него. Всичко се виждаше в зловещо зелен цвят. Той фокусира образа. Намираха се сред развалини на град. Лунен пейзаж. Освен двайсетината араби, които спокойно се изкачваха по склона откъм пътя. Камионите бяха спрели на неколкостотин метра зад тях. Сега арабите бяха на около 200 метра от него. Той се прицели в сърцето на първия. Това беше Ахмед Риш, но Брин не го познаваше. Той леко натисна спусъка, после си спомни на какво са го учили и премести мерника към последния от колоната. Пушката бе със заглушител и само затворът глухо изтрака. Мъжът безмълвно се строполи. Другарите му не забелязаха нищо и продължиха напред.

Натан се прицели в следващия и натисна спусъка. Металическо изщракване. Арабинът падна и Брин се усмихна. Въпреки цялото му възпитание, това му доставяше удоволствие. Прицели се и отново стреля. Третият се свлече на земята, но очевидно издаде някакъв звук, защото арабите внезапно се пръснаха сред скалите. Брин се скри зад камъка и запали цигара. Беше го направил. За добро или лошо вече нямаха друг изход, освен да се бият. Тази перспектива го радваше. Чу зад себе си шум и завъртя пушката. Хауснер втренчено го гледаше. Брин се усмихна.

— Добре ли беше?

Шефът му кимна.

— Да.

Бекер се взираше в мрака.

— Къде сме, по дяволите?

Преди експлозията Питър Кан беше забелязал координатите на инерциалната навигационна система и в момента разглеждаше въздушна карта под слабата аварийна светлина.