Нелсън Демил - При реките на Вавилон

Към тях полетяха останки и пилотът направи внезапна маневра, за да ги избегне. Петимата мъже, които стояха в кабината, паднаха на пода. Пътниците се хвърлиха към местата си. Питър Кан със закъснение включи надписа за предпазните колани и заговори по интеркома:

— Останете седнали. Всичко ще бъде наред. — Той накратко им обясни положението.

Хауснер погледна Добкин и Бург. Те се извърнаха.

Лиърът ги повика по радиостанцията. Гласът на Риш звучеше почти истерично.

— Те ме принудиха да го направя! — извика терористът. — Сега ме чуйте! Следвайте ме и правете точно каквото ви кажа, иначе ще ви сполети същата участ!

Хауснер грабна микрофона от пулта.

— Риш, гадно копеле! Тук е Яков Хауснер. Жалък убиец! Когато се приземим, лично ще те убия, гадино! — И избълва дълга поредица от специфични арабски ругатни.

След като свърши, гласът от лиъра отново се разнесе по колоните. Риш едва успяваше да надвика пращенето.

— Господин Хауснер, когато се приземим, не вие ще ме убиете — аз ще ви убия.

Хауснер започна нова тирада на арабски, но Бекер му взе микрофона и превключи на резервната тактическа честота, за да се свърже с Ласков, ала чу само висок вой.

— Вече не можете да разговаряте нито с ескорта си, нито с мен — каза терористът. — Просто ме следвайте. — Воят стана още по-пронизителен.

Бекер увеличи звука на всички радиостанции.

— Заглушава ни. Навярно има на борда предавател с широк обхват. — Той се огледа. — Струва ми се, че ни държи в ръцете си. — Давид се обърна към Бург, който имаше най-висок ранг от присъстващите.

Шефът на Мивцан Елохим кимна. Изглеждаше съвсем блед. Всъщност, като всички останали. Видът на премятащия се конкорд продължаваше да ги измъчва.

— Ще ида да поговоря с външния министър и пътниците — задавено рече той. — Трябва да знаят какво става. Извинете ме. — Бург излезе от кабината.

Том Ричардсън се прокашля.

— Може би е най-добре да оставим пилотите на спокойствие.

Добкин кимна.

— Да. Трябва да съобщим на пътниците какво очакваме от тях, когато кацнем. Разумно е да организираме психологическата си защита. Това е от изключително значение.

— Съгласен съм — отвърна Хауснер. — Предполагам, че дълго ще останем в плен. Поне вие.

— Не се безпокойте, господин Хауснер — каза Ричардсън. — Онова копеле само се опитваше да ви сплаши.

Маклуър се обади за пръв път, откакто бе заявил предпочитанието си към „Пан Ам“.

— Не бъди глупав, Ричардсън. Онзи тип току-що уби петдесет души. Щом е казал, че ще убие Хауснер, значи ще го направи.

— Благодаря — рече Яков.

— Не бива да крием истината — отвърна Маклуър, извади нова кибритена клечка от неизчерпаемия си запас и я загриза.

Конкордът последва лиъра на юг. Хауснер остана в кабината, докато другите се върнаха отзад при пътниците. Не можеше да погледне никого в очите. Чувстваше се отговорен, макар че всичко се беше случило заради предпазливостта на Талман и нерешителността на Ласков. Старият пилот омекваше с възрастта и обещанието за мир притъпяваше някогашните му остри военни инстинкти. И заради хората от „Хоукай“, които го бяха уверявали, че става дума само за група бизнесмени. И заради лошите мерки за сигурност във френските заводи. И заради всичко останало, случило се през последните няколко хиляди години. Но Хауснер потисна тези мисли. Искаше му се да си бе разменил мястото с Мати Ядин.

Генерал Талман седеше на стола си в средата на оперативния център в Цитаделата и избягваше очите на хората около него. Всички бяха видели как първият конкорд изчезва от радарния екран.

Талман продължаваше да следи лиъра и втория конкорд. Наближаваха синайското крайбрежие. Щеше да е в състояние да ги следи, докато продаваният от E-2D „Хоукай“ образ останеше ясен. Но знаеше, че все някога лиърът ще принуди пленниците да се спуснат ниско и да изчезнат от дисплеите.

Дани Лавон стигна до същото заключение.

— Бързо губят височина, господин генерал. Няма да можем да ги виждаме над Синай.

Ласков не отговори.

Талман вдигна телефонната слушалка и повика всичките си ескадрили. Нареди им да навлязат в египетското въздушно пространство и да установят курс, който да им позволи да следят конкорда с радарите си. Един от помощниците му се обади в Кайро. Египтяните щяха да съдействат, но щеше да мине много време преди командването им да вземе решение.

Давид Бекер следваше лиъра, който се спусна на сто метра над водата. Синайското крайбрежие бързо се приближи и те се понесоха над него. Бекер спусна носа на самолета си за по-добра видимост. Под тях се разстилаше пустинята и топлите въздушни течения силно ги разтърсваха. Не знаеше какво е намислил Риш, но не се съмняваше, че е луд. Лиърът със сравнителна лекота маневрираше в турбулентната атмосфера, ала Давид можеше само да поддържа курса на огромния си самолет. Движеха се с 250 възела. Ако паднеха под тази граница, щяха да се разбият. Ала лиърът като че ли не забелязваше проблемите му. Той ту набираше, ту понижаваше скоростта си и постоянно променяше курса. Бекер едва успяваше да го следва. Реши, че пилотът не е много опитен. Кан напомпа гориво в десетия резервоар в средата на корпуса, за да уравновеси самолета.