Джон Стайнбек - Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

— Дойде един тигър и взе да ми дърпа завивките — ще изплаче сутрин Хилда.

— Не бива да се боиш от него, миличка.

— Но той искаше да ме ухапе през одеялото, мамо.

— Тази нощ ще стоя при теб, детето ми, и той няма да дойде.

И тя започна да будува до зори край леглото на момиченцето. От бясната съпротивителна сила на духа й очите й станаха по-искрящи и по-трескави.

Само едно я безпокоеше повече от съновиденията. Хилда започна да лъже:

— Тази сутрин се разходих из градината, мамо. На улицата видях един старец. Той ме покани да отида у тях и аз отидох. В къщата му имаше огромен златен слон и той ми позволи да го яхна.

Докато съчиняваше това, момиченцето избягваше да гледа майка си в очите.

— Какви ги говориш, миличко? — рече умолително майката. — Много добре знаеш, че всичко това не е вярно.

— Вярно е, мамо. И старецът ми подари един часовник. Ей сега ще ти го покажа.

И тя й подаде ръчен часовник, украсен с диаманти. Хелън пое часовника с треперещи от ужас ръце. За миг упоритото изражение на лицето й отстъпи място на гняв.

— Откъде си го взела, Хилда?

— Старецът ми го даде, мамо.

— Не… казвай къде го намери! Намерила си го, нали?

— Старецът ми го даде, мамо.

На гърба на часовника имаше монограм, инициали, които нищо не говореха на Хелън. Тя гледаше безпомощно гравираните букви.

— Мама ще го прибере — каза остро.

Още същата вечер тя се промъкна в градината, намери една лопатка и зарови часовника дълбоко в земята. А до края на седмицата около градината бе вдигната висока желязна ограда и на Хилда повече не се разрешаваше да излиза навън сама.

На тринайсет години Хилда избяга от къщи. Хелън нае частни детективи да я търсят, но на четвъртия ден я откриха не те, а един полицай, който я намерил заспала в някаква изоставена кантора в Лос Анджелос. Хелън прибра дъщеря си от полицейския участък.

— Защо избяга, миличко? — попита я тя.

— Ами исках да свиря на пиано.

— Но нали в къщи имаме пиано, защо не свириш на него?

— О, аз исках да свиря на друго, на някое от онези, големите.

Хелън я взе в скута си и я прегърна силно.

— И какво стана после, мойто момиче?

— Излязох на улицата и един човек ме покани в колата си. Даде ми пет долара. После намерих едни цигани и отидох да живея при тях. Те ме направиха своя царица. След това се омъжих за един млад циганин и щяхме да си имаме бебенце, но аз се уморих и се тръшнах на земята. Тогава дойде полицаят и ме прибра.

— Гълъбчето ми, горкото ми гълъбче — заповтаря Хелън. — Много добре знаеш, че това не е вярно. Нито дума не е вярна.

Хелън повика доктор Филипс.

— Казва, че се омъжила за циганин. Как мислите, това не е възможно, нали? Не бих могла да понеса такова нещо.

Докторът прегледа много внимателно момиченцето. След прегледа заговори едва ли не озлобен:

— Колко пъти ви казах, че с нея трябва да се заеме специалист! — После се обърна към Хилда: — Идвала ли е напоследък в стаята ти онази мръсна стара вещица?

Ръцете на Хилда трепнаха.

— Да, нощес дойде с една маймуна, голяма, огромна маймуна. Тя се опита да ме ухапе.

— Така. Само запомни, че тя нищо не може да ти стори, понеже за теб се грижа аз. Тази стара вещица се плаши от мен. Дойде ли пак, кажи й, че за теб се грижа аз и ще видиш как веднага ще офейка.

Момиченцето се усмихна уморено.

— И маймуната ли ще офейка?

— Разбира се, а сега вземи едно бонбонче за твоята дъщеричка. — Той извади от джоба си ментов бонбон. — Ето, дай го на Бабет, тя нали така се казваше?

Хилда грабна бонбона и избяга от стаята.

— Това е! — каза докторът на Хелън. — За съжаление липсват ми знания и опит в тази област, но в едно съм сигурен: отсега нататък Хилда ще бъде много по-зле. Тя навлиза в пубертета. Този период на промяна, свързан с повишена чувствителност, неизбежно ще засили душевното й разстройство. Не се наемам да предричам какво може да се случи. Може да добие склонност към убийства, от друга страна, не е изключено да хукне с първия срещнат мъж. Не я ли дадете в ръцете на специалист, не е ли под постоянно наблюдение, може да се случи нещо, за което после ще си скубете косите. Това й бягство е само един предвестник. Не, не бива да продължавате така. Вършите несправедливост спрямо самата себе си.

Хелън стоеше като дърво пред него. На лицето й бе изписана онази воля за съпротива, която така го вбесяваше.

— Какво предлагате? — попита тя с дрезгав глас.

— Болница за невменяеми — отвърна той, доволен от бруталния си отговор.