Джон Стайнбек - Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

Панчо отстъпи крачка назад и направи кръст с показалците си.

— Тогава върви при дявола, твоя отец. Аз нямам сили да се боря с това зло. За тая работа е нужен светец. Но погледни! Аз правя знак против тебе и против целия ти род. — И той тикна пред лицето му кръстосаните показалци.

Туларесито се усмихна тъжно, обърна се и с тежка стъпка се отправи към хълмовете.

Сърцето му преливаше от радост, че отива при своите. Цял живот бе живял като прокуден, сред чужди, а сега се прибираше при своите. Както винаги, до слуха му достигаха гласовете на земята — далечният звън на хлопки, шумоленето на разтревожен пъдпъдък, тихото скимтене на койот, който тази нощ не искаше да даде воля на гласа си, нощните песни на милиони насекоми. Но Туларесито се ослушваше за друго — за стъпките и гласовете на скрити някъде двукраки същества.

По едно време се спря и извика: „Тате, аз се завърнах“, но не получи отговор. И току нашепваше в катеричите дупки: „Къде сте, мои хора? Аз съм, Туларесито.“ Но пак никой не му отговаряше. Нещо по-лошо, той нямаше усещането гномовете да са наоколо. Макар да не ги виждаше, знаеше, че наблизо пасат кошута и млад елен, че иззад един храст дива котка дебне заек, ала от гномовете нямаше и помен.

Над хълмовете се издигна златна месечина.

„Сега животните ще излязат на паша — каза си Туларесито със сухия шепот на слабоумните. — Ще излязат и човечетата.“

Шубракът свърши при една котловинна и на негово място се появи овощна градина. Дърветата бяха покрити с гъста шума, а земята бе отлично обработена. Градината на Бърт Мънро. Когато това място бе пусто и населено с духове, Туларесито често беше идвал тук нощем, да лежи на земята под дърветата и да бере звезди с тънките си пръсти.

Още щом влезе в градината, разбра, че е на своя земя. Макар да не ги виждаше, беше сигурен, че гномовете са наблизо. И той започна да ги зове, веднъж, дваж, триж, но те не излизаха.

„Сигур не обичат светлината на месечината“, каза си той.

И до стеблото на една праскова се залови да копае дупка с диаметър един разкрач и много дълбока. Работи цяла нощ, само сегиз-тогиз спираше да се ослуша и пак копаеше — все по-дълбоко и по-дълбоко в хладната земя. Още не ги чуваше, но беше убеден, че ги наближава. И едва когато се пукна зората, той се отказа и се скри да поспи в близкия шубрак.

Сутринта Бърт Мънро излезе да провери капана за койоти и видя дупката при прасковата. „Ама че работа! — рече си той. — Някои дечурлига сигурно си копаят тунел. Но това е опасно. Може да се срути връз тях или пък някой да падне вътре и да се пребие.“ Той се върна в къщи, взе една лопата и запълни дупката.

— Мани — попита после по-малкото си момче, — ти да си копал в градината?

— Тц!

— А знаеш ли кой е копал?

— Тц!

— Някой е изкопал дълбока дупка в градината. Това е опасно. Кажи на децата да не копаят, че ще се срути и ще ги затрупа.

Щом се мръкна, Туларесито излезе от шубрака да си продължи работата. Като видя дупката запълнена, изръмжа диво, но после се сети нещо и се разсмя, „Моите са идвали тук — зарадва се той. — И понеже не са знаели каква е работата, уплашили са се. И са заровили дупката. Но този път ще се скрия и като излязат да я заровят, ще им обадя кой съм. Има да ми се радват.“

И Туларесито пак изкопа дупката и дори успя да я направи много по-дълбока, защото голямата част от пръстта беше рохкава. Точно преди изгрев-слънце той се скри в шубрака край градината и започна да дебне.

Бърт Мънро излезе преди закуска да провери отново капана и отново видя дупката.

— Ах, дяволите му с дяволи! — възкликна той. — Значи, продължават. Да пукна, ако Мани не е в дъното на тая работа.

Той огледа дупката, после започна да я зарива с крак. Изведнъж се чу диво ръмжене. Скачайки като жаба с дългите си крака и размахвайки лопатата като сопа, Туларесито се нахвърли върху него.

Когато Джими Мънро излезе да повика баща си за закуска, намери го да лежи на купчината пръст. Устата и челото му кървяха. А от дупката излитаха лопати пръст.

Джими реши, че някой е убил баща му и се готви да го зарови. Той се втурна в къщата обезумял и повика по телефона някои от съседите.

До дупката се промъкнаха шестима мъже. Туларесито започна да се бие като ранен лъв и не им се даваше, докато те не успяха да го хлопнат по главата със собствената му лопата. После го завързаха и го откараха в затвора.

В Салинас група лекари се заеха да правят изследвания на момчето. Когато му задаваха въпроси, то им се усмихваше благо и не отговаряше. Франклин Гомес разказа каквото знаеше за него и настоя да го оставят под негови грижи.