Същата вечер тя писа в едно писмо: „След елементарната потребност да живее и да възпроизвежда човек иска преди всичко да остави някаква следа от себе си, може би като доказателство, че наистина е съществувал. И той оставя това доказателство върху дърво, върху камък или върху живота на други хора. Този дълбок стремеж съществува у всеки — от хлапака, който пише мръсни думи в обществения клозет, до Буда, който е изрязал образа си в съзнанието на цяла една раса. Животът е толкова нереален. Ние, струва ми се, сериозно се съмняваме, че съществуваме, и затова правим всичко възможно да го докажем.“ Тя си остави копие от това писмо.
Като се прибираше към къщи в деня, когато беше чела за гномовете, храстите край пътя по едно време припращяха и от тях се подаде грозната глава на Туларесито.
— Ох, как ме уплаши! — извика госпожицата. — Не изскачай така ненадейно.
Туларесито се изправи и смутено усмихнат, взе да потупва шапката си о крака. Изведнъж госпожица Морган усети да я обзема страх. Пътят беше пуст, а тя беше чела разни истории за слабоумни.
— Какво… какво искаш? — изрече тя, като едва успя да овладее треперещия си глас.
Туларесито се усмихна по-широко и затупа още по-усилено с шапката си.
— Ти случайно ли лежеше тук, или искаше да ми кажеш нещо?
Момчето се помъчи да каже нещо, но като не можа, пак прибягна до защитата на усмивката.
— Е, щом нищо не искаш, аз ще вървя — каза тя, готова да удари на бяг.
Туларесито направи още едно усилие да проговори.
— Аз… за онези…
— Кои онези? — попита пискливо тя. — Какво за онези?
— За онези в книгата…
Облекчена, госпожица Морган така се разсмя, че кокът й се разпусна.
— Искаш да кажеш… гномовете, за тях ли говориш?
Туларесито кимна.
— Какво искаш да знаеш за тях?
— Аз, такова, никога не съм ги виждал — каза той все така с равен тих глас.
— Нищо чудно, малцина са ги виждали.
— Но аз знаех за тях.
— Така ли? — изгледа го удивена тя. — Кой ти е разказвал за тях?
— Никой.
— Нито си ги виждал, нито някой ти е разказвал, а пък ги знаеш. Как така?
— Така, знам ги. Може да съм ги чувал. Щото веднага ги познах по написаното в книгата.
„Защо да му отнемам гномовете на това слабоумно дете? — помисли си госпожица Морган. — Та нали животът му ще бъде по-богат и по-щастлив, ако вярва в тях. От това вреда няма да има, какво може да направи?“
— А опитвал ли си се да ги намериш? — попита го тя.
— Не съм. Само си ги знаех. Но сега ще ги търся.
Госпожица Морган остана очарована от това положение. Ето хартия, на която да пише, ето скала, на която да дълбае. Ще извае великолепен разказ, който ще бъде далеч по-реалистичен и от най-реалистичната белетристика.
— Къде ще ги търсиш?
— В земята, ще копая дупки — отвърна сериозно Туларесито.
— Само че гномовете излизат само нощем, Туларесито. Ще трябва да ги чакаш нощно време. И ще ми кажеш, ако откриеш нещо, нали?
— Ще кажа — съгласи се той.
Тя си тръгна, а той дълго не откъсна поглед от нея. По целия път към къщи тя си го представяше как търси гномовете нощем. И тази мислена картина я изпълни със задоволство. Какво пък, той може да открие гномовете, може да се сдружи с тях, да им говори. Само с няколко насочващи думи беше направила живота му нереален, вълшебен, беше го откъснала от глупавото всекидневие. И тя му завидя, че ще търси гномовете.
Вечерта Туларесито облече палтото си и взе една лопата. Старият Панчо го свари точно когато излизаше от бараката с инструментите.
— Къде бе, Жабѐ? — спря го той.
Смутен, че го забавят, Туларесито запристъпя неспокойно от крак на крак.
— Излизам по тъмницата. Забранено ли е?
— Ами защо ти е тая лопата? Да не би да ровиш за злато?
По лицето на момчето се изписа напрежение — чакаше го толкова сериозна работа.
— Ще ровя за едни човечета, дето живеят в земята.
Панчо се ужаси.
— Недей, Жабѐ, заклевам те, недей! Послушай стария си приятел, твоя кръстник. Аз те намерих в пелина и те избавих от дяволите, твоята рода. Сега ти си брат на Христа. Не се връщай при своите. Послушай един стар човек, Жабѐ!
Забил поглед в земята, Туларесито попиваше бавно тази нова информация.
— Казваш, че дяволите са моите хора — изрече той. — Аз не съм като другите в училище. Знам си го. И ми е тъжно за моите, които живеят дълбоко в хладната земя. Като видя някоя катерича дупка, ще ми се да се вмъкна в нея и да се скрия. Моите хора са като мен, те ме викат. Трябва да отида при тях, Панчо.
Читать дальше