Джон Стайнбек - Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

— Невъзможно, господин Гомес — отсече накрая съдията. — Казвате, добро момче е, а вчера се е опитал да убие човек. Разберете, не може да го оставим на свобода. Рано или късно ще пречука някого.

След кратък размисъл той изпрати Туларесито в лудницата за опасно луди в Напа.

Хелън Ван Девънтър беше висока жена с изразително, хубаво лице и трагични очи. Животът й бе низ от трагедии. На петнайсет години заприлича на вдовица, след като отровиха персийската й котка. Жали я шест месеца, не външно, показно, само се движеше безшумно и говореше с тих глас. В края на шестте месеца от смъртта на котката почина баща й и траурът продължи без прекъсване. Тя сякаш жадуваше за трагедии и животът я обсипваше щедро с тях.

На двайсет и пет години се омъжи за Хюбърт Ван Девънтър, пращящ от здраве ловец, който шест месеца в годината гонеше да убие едно или друго животно. Три месеца след сватбата той се застреля случайно, препъвайки се в къпинов храст. Хюбърт беше човек с висок дух. Докато издъхваше под дървото, където го бяха положили, един от другарите му го попита дали иска да предадат нещо на жена му.

— О, да — отвърна Хюбърт. — Кажете й да ме постави в библиотеката между лоса и дивата овца. Кажете й още, че това не съм го чул от водача.

Хелън Ван Девънтър затвори гостната с трофеите. Оттук нататък тази стая се превърна в светилище, в което витаеше духът на Хюбърт. Завесите никога не се вдигаха. Всеки, който намереше за необходимо да каже нещо в гостната, говореше шепнешком. Хелън не плака, не беше в характера й да плаче, но очите й се уголемиха и тя често се втренчваше в една точка с онзи празен поглед, който прониква в други времена. Хюбърт й беше оставил къщата в Сан Франциско и доста голямо състояние.

Дъщеря й Хилда, която се роди шест месеца след смъртта на Хюбърт, беше като кукла, красиво бебе с големите очи на майка си. Хилда все беше болнава; изумително бързо прихващаше една след друга всички детски болести. Сръдните й, които отначало се изчерпваха с кански рев, станаха вандалски, когато момиченцето започна да щъка напред-назад. Тя разбиваше на пух и прах всяко нещо, което се изпречеше на пътя на нейния гняв. Хелън Ван Девънтър току я успокояваше и коткаше, с което обикновено успяваше да я ядоса още повече.

Когато Хилда стана на шест години, доктор Филипс, семейният лекар, каза на госпожа Ван Девънтър онова, което отдавна бе подозирал.

— Разберете — убеждаваше я той, — Хилда не е съвсем добре психически. Предлагам да я заведете на психиатър.

Тъмните очи на майката се разшириха от болка.

— Сигурен ли сте, докторе?

— Напълно. Но аз не съм специалист. Трябва да я заведете при някой, който повече разбира от тези неща.

Хелън отмести погледа си от него.

— И на мен ми е минавало през ум същото, докторе, но не мога да я заведа при друг. Досега все вие сте се грижили за нас. Аз ви познавам добре. Не мога да се доверя на друг.

— Какво значи „не мога да се доверя“? — избухна доктор Филипс. — Не ви ли е ясно, че тя може да бъде излекувана, ако се подходи правилно?

Хелън понечи да вдигне ръце, после ги отпусна безнадеждно.

— Тя никога няма да се оправи, докторе. Роди се в много лош момент. Смъртта на баща й… това беше препалено много за мен. Просто нямах сили, за да износя едно здраво дете.

— Тогава какво възнамерявате да правите? Извинете, но говорите глупости.

— Какво мога да направя, докторе, освен да чакам и да се надявам? Разбирам ви, но не мога да я заведа при друг. Ще си я гледам и ще се грижа за нея. Изглежда, така ми е било писано — усмихна се тя много тъжно и пак понечи да вдигне ръце.

— Струва ми се, че насила се обричате на страдания — каза докторът.

— Човек не може да избегне съдбата си. Но аз съм издръжлива. Убедена съм в това си качество и се гордея с него. Никакви трагедии не могат да сломят моята издръжливост. Само едно не мога да понеса, докторе, да ми отнемат Хилда. Тя ще си стои при мен, вие ще идвате, както досега, и никой друг не бива да се меси.

Доктор Филипс излезе от къщата възмутен. Безсъмнената, но ненужна издръжливост на тази жена винаги го вбесяваше. „Да бях на мястото на съдбата — мислеше си той, — и аз щях да се изкуша да смажа нейната мълчалива съпротива.“

Не след дълго видения и страшни сънища започнаха да спохождат Хилда. Ужасни нощни чудовища с остри нокти и зъби се опитваха да я убият, докато спеше. Уродливи човечета я щипеха и скърцаха със зъби в ушите й, а Хелън Ван Девънтър приемаше тези видения като нови изпитания за самата себе си.